Метресата {GaaSaku} +18

Айде и тук да се изявя с фикчето ми


Част 1

Месец Август- най- топлият месец от лятото. Звездите блещукаха на небето и се усмихваха на целият свят, а луната осветяваше с пълната си сила и изящност пътищата на остров Сементе. Островът беше красив със своята разнообразна природа и Обграден от всякъде с вода, позволяваща му възмощности за туризъм и наслада на гостите му. Плажовете бяха големи и покрити с мек и ситен пясък, а на дъното на океана свободно щъкаха обитателите на водният свят- различни по вид и цвят рибки, мидички свободно се отваряха и показваха прелестните си перли, а рачетата ходеха по дъното и щракаха с малките си щипки. Живееха в мир, както и хората на земният свят... Горите на острова бяха гъсти, а дърветата зелени. Цветя растяха на всяка поляна и в дворовете на къщите. Красяха и радваха жителите.
Остров Сементе беше независима и свободна държава, която се управляваше от президент и неговите подчинени. Той бе богат на разнообразна история, както и останалите държави, но нека не се отплесваме от нашата история ХД...
На един от плажовете се извисяваше голяма и богато украсена двуетажна къща. Портите й бяха високи и надписани със стари и антични надписи. Къщата бе обградена с ограда, която беше на нивото на портата, а дворът бе наистина прекрасен. Стотици видове цветя сияеха под небесвода и даряваха красота и уют на къщата. Храстите бяха оформени в различни животни и създаваха приятна атмосфера... Отвътре тя беше обзаведена от най- известните и изкусни модератори, които съществуваха по света. Всичката тази красота беше създадена, за да се знае кой живее там. Даруй Гаара- син на най- богатият мъж на острова. Баща му имаше купища фабрики за: елктроника, платове, хранителни стоки; модни къщи, молове, ресторанти, туристически хотели и стотици дребни магазинчета, които служеха за прането на парите му... Гаара беше на около 22 години, с огнено червена коса и небесно сини очи. Лицето му беше бяло и най- прелестното, което човек може да види някога. Тялото му бе стегнато и мускулесто. Плочките по коремът му изпъкваха, а да не говорим за членът му. Нямаше момиче, което да е видяла червенокосия красавец и да не се е влубвала в него. Вярно бе, че възрастта на Гаара позволяваше той да се сгоди и дори ожени, но не беше намерил подходящата. Всички му се лепяха, заради красотата му или най- лошото, заради парите на баща му. Ненавиждаше това и точно поради тази причина си набелязваше момиче и после приспиваше с нея. Нищо повече... Той имаше един- единствен приятел- Учиха Итачи. Бяха израстнали заедно още от деца и никога не си бяха помисляли да се предадат или взаймно наранят...
Учиха Итачи- на същата възрст, като Даруй. С катранено дълга черна коса и също толкова черни, като нощта очи. Учихата не отстъпваше по красота от приятелят си, но и за двамата това не беше проблем, защото омайваха момичетата и после ги вкарваха в леглата си. По цял ден не правеха нищо, а само се шляеха. Нощем пък или се забавляваха с някое излъгано и привлечено от парите им момиче, или стояха на широката тераса, пиеха си алкохола и се наслаждаваха на гледката и бризът, който идваше от океана...
Точно такава беше и тази нощ. Гаара и Итачи седяха на столовете си около една доста голяма и широка маса. Тя беше отрупана с най- скъпите и вкусни делиактеси, салати и най- вече алкохол... Много алкохол... Двамата младежи поглъщаха страшно много количество алкохол и хората се чудеха как издържаха на това. Но най- лошото беше не за тях, а за момичетата, които всеки път, когато се напият водеха в къщата на Гаара и се ч*каха с тях... Слушаха тиха и отпускаща душата музика и се наслъждаваха на прекрасното време. Гаара се беше облегнал назад, гледаше океана и вълните, които се блъскаха една в друга, а Итачи се мръщеше на замисленото лице на приятелят си. Мразеше това, защото ставаше наистина скучен, когато се замечтае...
- Стига бе Гаара... За какво толкова мечтаеш в тази страхотна нощ?- измрънка отегчено Учихата, като си надигна чашата с вино и я изпи до дъно. Червенокосия не си отделяше очите от водата, дори и понякой път не мигаше. Мъчителната минута беше минала в мълчание, когато Даруй отговори на вече зададеният му въпрос.
- Питам се, какво ли е да бъдеш обичан, Итачи...- приятелят му си изкриви устните.
- Хъ-ъ-ъ...- неразбирането в него се намести и сам той се чудеше какво му става. Надигна се и стана от столът си. Отиде до червенокосия и си сложи ръката на челото му.
- Да нямаш температура?- тогава я махна.- Какво ти става бе, Гаара? За каква обич говориш? Такова нещо няма по света... Тази дума е измислена от к*рвите, които се опитват да примамят в лапите си богатите...- удари се за гърдите и продължи.- Като нас...- Не последва никаква реакция от страна на Даруй и Чернокосия седна отново на масата си. След известно време собственикът на къщата отново разбули тишината.
- Знам, че няма любов Итачи... Но ми беше чудно, защото, когато гледам по филмите изглежда реално и лесно да се обича някого, а аз не съм изпитвал "Това" никога до сега.- Итачи направо побесня, защото приятелят му вече беше надул до краен предел главата му с глупости, както ги наричаше той.
- Стига бе, човече... За какво сме тук, да ме отегчяваш и да ми пълниш мозъка с глупости ли...? Такъв си досадник.- Изправи се той дръзко и го гледаше с поглед, с какъвто гледаха чумавите хора. Изпсува нещо много тихо и влезе вътре. Запъти се към хладилника, където седеше алкохола. Когато стигна пред него, го отвори и извади бутилка уйски. Затвори вратата и после извади лед. Сложи го в определената за него купичка и отново се върна на масата, където Гаара седеше все така неподвижен. Сложи бутилката на масата и ледът също. Тогава сипа уйски в две чаши и едната я подаде на приятелят си. Едва сега червенокосия красавец си отдели очите от вълните и се усмихна... Естествено... Уйскито му беше любимият твърд алкохол... Хвана чашата и я надигна.
- Наздраве, приятельо... За живота и за всички к*рви, които ще изчукаме през живота си.- каза Гаара.
- Наздраве.- отговори на тоста му Итачи и си чукнаха чашите.- Така те искам, братле.- допълни той и отпи от чашата си. Тъкмо, да я постави на масата, телефонът му презвъня неочаквано. Моментално погледна към приятелят си, който го гледаше с дяволска подигравателна усмивка.
- Държанката, ааа...?- Итачи леко се нацупи и си извади телефона от джоба на панталона си. Набра последният номер и зачака отговор. Не след дълго отсрещната страна му отговори и той започна да говори.
- Ало... Защо ме търсиш по това време?- безразлично попита той, но в същото време беше притеснен, защото никога не беше говорил с нея пред някой друг, камо ли да я покава.
- "Защо ли не иска да я запознае с мен? Да не би да я ревнува и пази от мен... Или пък наи- лошото..."- направи физиономия на отвръщение.- " Да е грозна, като смърта."- каза си на ум Гаара.
- Обеща ми, че тази вечер ще сме заедно, нали...? Къде си, за бога?- чу се тих звучен, но и гневен глас на момиче. Червенокосия си надигна веждата нагоре в знак на раздразнение и протест... Простестираше против тонът й, с който говореше на приятелят му. Нали сам той му беше казал, че няма Любов, а сега позволяваше на някаква си "Пикла", да му повишава тон... Учихата видя реакцията му и си стегна гласът.
- Не те засяга къде съм и не ми дръж сметка, защото знаеш кой комндва, нали...?- и изключи телефона си. Това и чакаше Даруй.
- Май великият мъжкар Учиха се предаде пред някакво си момиче...- засмя се той подигравателно, а приятелят му го гледаше гневно.
- Млъкни бе, мекотело... Досадник.- изсъска той, а Гаара продължи да го предизвиква.
- Защо досега не искаш да ми я покажеш?- веднага беше прекъснат.
- Така.- отговори троснато той и си извърна веднага погледът на другата страна, за да неможе той да му разгадае чувствата.
- Да не би да е дебела, грозна, тъпа...- прекъсна и отново се засмя... Или и трите...- последва още един смях от негова страна, а вътре в Итачи бушуваше и в същото време да тръпне от възбуда, когато си спомни за онези големи и стегнати гърди на неговата метреса. За изумридено зелените й очи, за нежаната й и мека кожа, за апетитните й устни и най- вече за ароматът на кожата й. Как ухаеше на череша... Това направо го подлудяваше и караше членът му да се надървя. Тръпки пробягваха по цялото му тяло, но се опитваше да не го показва.
- Добре... Сега ще я викна да дойде и ще ти затворя надутото его.- засмя се той и отново набра номерът й.
- Ало... Хвани едно такси и му кажи да те докара до къщата на Даруй на плажа...- веднага последва отрицание от нейна страна, която и да беше тя.
- Няма да дойда там... Знаеш защо...- Той си засили ръката и я удари гневно на масата.
- Ще дойдеш и още как... Мразя да ми се противопоставят, така че се обличи предизвикателно и тръгвай, иначе знаеш какво ще има, нали...?- Очите му трептяха от гняв и ако тя беше пред него сигурно щеше да я убие само с поглед...
- Добре.- изсъска тя и затвори телефона. Итачи се свлече на столът си и се опитваше да се успокои, но така и не ставаше.
- "винаги ли го вбесява по този начин"- запита се Гаара с надсмешка. После отпи от уйскито си и отново се загледа във вълните. Чернокосия му приятел пък искаше тя да е там точно в този момент, не да я убие, а точно обратното. Искаше да я изч*ка, както само той умееше. Да захапва зърното й, да смуче клиторчето й и да вкарва членът си надълбоко в плътта й. Колко го обичаше това... Точно затова я държеше и я поддържаше... Но това ще разберете по- нататък ХД... След известно време Гаара си откъсна очите от водата, залепи си надменна усмивка на лицето и запита нагло.
- Ще ми я предостъпиш ли за тази вечер, Итачи?- очите му потрепнаха при мисълта да я дели с някой, но той беше горд.
- Естествено... Защо да не ти позволя... Та тя ми е просто момичето на повикване.- направи си дяволската усмивка и се чукнаха с чашите си.
- Радвам се, че ми позволи братле.- чу се звън на двете порцеланови чаши и меденият смях на двамата безгрижни младежи. Не бяха изминали и пет минути, когато телефонът на Итачи за пореден път звънна. Набра номера и бързо го затвори без да каже и дума. Стана от мястото си и излезе от къщата, а пред портата на къщата Даруй стоеше светло жълто такси и чакаше. Ясно беше, че вътре е метресата на Учиха Итачи- както я наричаше той... Когато той излезе на улицата извади от джоба си дебела пачка с пари и подаде на таксито няколко банкноти от тях. Шофьора се разстърси из таксито, но той се усмихна искренно.
- "Какъв актьор."- помисли си момичето и отвори вратата.
- Рестото е за вас.- каза любезно той.- Благодаря ви, че я докарахте невредима.- усмивката му не изчезваше от лицето, когато се обърна към вече слизащото момиче. Ахна, защото от таксито първо се показа дълъг мраморно бял крак, а после и другият. Тя се изправи и все едно ангел беше се появил пред него. Тя бе облечена в млечно розов потник, който беше изрязан отпред пред гърдите и едва закриваха зърната й; поличката й- тип минижуб беше къса, черна с различни по цвят карета и трудно закриваща сочното й и малко дупенце; обувките черни с високи токчета. Толкова красива беше в тяло, че Итачи и всички останали мъже умираха при видът й. Погледът на Учиха се движеше по нея от долу- нагоре и когато стигна до това ангелско лице, членът му още повече се вдърви и се размърда в черните му дънки.
- С... Сакура.- едва промълви той. Тя се усмихна, защото знаеше каква възбуда предизвиква тя в него.
- Кажи скъпи мой... Да не би малкият Итачко да ме желае.- леко се замся тя, а смехът й беше като на камбанки. Сементе Сакура- момиче на около 19 години, с бяло ангелско лице и сапфирено зелените й очи, караха младият Учиха да я желае още повече, но дали щеше да пробуди това чувство и в Надменния Даруй, това още никой незнаеше. Косата й беше дълга къдрава до кръста, а цветът й бе бонбонено розов. Тя имаше прекрасни форми и добре очертани скули, също така и красива и забележима тръпчинка, която казваше на мъжете " Не съм ли сладка"... Итачи беше унесен също от парфюмът й... Най- скъпият на острова... Естествено, че беше... Нали Сакура бе държанката на синът на сегашният президент и той я издържаше... След няколко минути зяпане от страна на Итачи и от шофьора на таксито, Сакура се подразни и се намръщи.
- Какво толкова гледаш? Да не би за първи път да ме виждаш?- чернокосия се опомни, но онези приятни тръпки не спираха да пробягват по гърбът му, а кръвтта в членът му да се надига.
- Хайде, да влизаме.- подметна глуповато той и придърпа розовокоската към себе си, за да може таксиметровият шофьор да се осъзнае. Когато таксито се отдалечи от тях, Итачи целуна по бузата Сакура, а тя направи леко нацупена физиономия.
- Защо ме извика тук, Итачи? Знаеш, че мразя това семейство... Надути са и са противни...- сопна му се тя, а той се усмихна сатаниснки и заговори.
- Ще правиш това, което ти кажа... Разбра ли скъпа моя, метресо.- тогава хвана с ръката си двете й бузи и те се сбръчкаха. Доближи си лицето и целуна устните й. Тя изстена, а това направо го побърка. Как ли го постигаше тя? Винаги се питаше чернокосия, защото никоя друга на бе успявала да възбуди това чувство в него. Само от един допир до устните й той ставаше, като животно готово да разкъса плячката си. Но никога не беше груб с нея. Докосваше я нежно, а сексът им беше внимателен... Но това не стигаше на розовокоската, защото тя не беше жена само за един. Искаше бурно и здраво ч*кане... Да усеща как влиза в нея надълбоко и как самата тя крещи от тази за нея наслада.... Итачи притика Сакура да влезе първа и когато го направи, затвори вратата и тръгна след нея. Гледаше как задничето й подскачаше и все едно му казваше " Хайде Итачи, направи го". Това беше върхът на възбудата, но лошото беше, че вратата го раздели от желанието му. Сакура прекрачи прага на къщата, в която за първи път идваше, а след нея и нейният покровител. Сабуха си обувките и навлязоха навътре. А на терасата ги чакаше Гаара и гореше от нетърпение да види "метресата" на своя приятел, който така ревностно я пазеше, дори и от него. Внезапно чу как двамата се спряха зад него на вратата, усмихна се и се обърна. Но веднага се вцепени, защото беше видял НЕЯ... Дъщерята на най- омразният човек на целият остров. Лицето му беше объркано и най- вече изплашено, защото тя знаеше как да омае човек само с красотата си, а да не говори за другите неща. Беше умна, красива и най- вече тялото й беше слабо и стегнато. Беше сгрешил за нея и това го караше от вътре още повече да желае края на вечерта, защото щеше да разбере какво, толкова й харесва Итачи. Дали наистина беше толкова гореща и страстна в ч*кането, както говореха богаташите на острова.... Сакура пък от своя страна го гледаше с отвръщение, защото знаеше що за стока е Даруй и какъв е използвач. Как се напивал, примамвал хубавите момичета с парите си и после се възползвал от тях. Дори беше чувала, как една вечер той се напил за пореден път и когато се върнал в къщата си с едно момиче, я насилил, а тя била още девствена и непокътната... Толкова го презираше, защото се бе опитал да изнасили и най- добрата й приятелка, но не успял. За нея той беше чудовище в човешки образ. Животно, което трябва да бъде убито... Цялата нажежена обстановка беше прекъсната от Учиха.
- Хайде, хайде... Стига сте се убивали с поглед, ами дайте да седнем.- Усмихна се той на сконфузната ситуация. Сакура леко си повдигна крайчето на устните и седна на стола до мястото на Итачи. Кръстоса си краката елегантно и запали една от цигарите си- тънки и луксозни. Гаара се извъртя напред, а чернокосия въздъхна облекчено от развитието и се нацеди до момичето си. Тишината отново беше настанала помежду им, но явно така трябваше, защото ако говореха сигурно щеше да стане война... След известно време младият Даруй реши да се заяде с розовокоската, за да разбере дали е слабохарактерна и да я подготви, затова което я чакаше с него ХД.
- Та... Значи сега си метреса, дъще на предателят...- Очите на Сакура потрепериха и веднага станаха гневни.- Така ли вече си изкарваш парите?- не спираше да я провокира той. Розовокоската удари с юмруци по масата, стана, погледна към Итачи и гневно изсъска.
- Затова ли ме викна тук Итачи? Това копеле да ми се подиграва...- Гаара си сбръчка веждите.
- По- полека с обидите държанке, защото мога да те купя, колкото пъти поискам...- на секундата се изправи и я притисна до стената. Хвана й двете ръце с неговите и се вгледа в очите й. Те трепереха от неочакваната ситуация и най- вече от страх. Може би Итачи нямаше да я защити от него, ако се стигне до нещо неприятно за нея... Червенокосия се доближи до ухото й и достатъчно силно каза, за да може дъхът му да стигне до кожата й и връхчето на ухото й.
- Не го ли разбра най- накрая... Когато ние богатите искаме нещо, просто си го вземаме и нищо неможе да ни спре.- тялото й изтръпна.- А ти ми харесваш, метресо...- след като каза тези думи, той си облиза възбудено устните и си спусна езика към врътлето й. Когато стигна до него, внимателно и страстно го прокара по шията й, а тялото й започна да потрепва. Усещаше нежният му език по себе си, а мекият му дъх да гали копринената й кожа... Усещаше, че може би той ще й даде това, което отдавна беше търсила и чакала. Диво, буйно и необуздано ч*кане. Даруй почувсства слабостта на момичето- да бъдат груби с нея и хвана ръцете й с едната си негова, а другата я плъзна по потничето й. Прокара си пръстите под него и започна да мачка гърдата й силно. Сакура си стискаше очите от болката, която грубиянът й създаваше. Предусещаше какво ще стане, но неможеше да направи нищо. Нямаше дом, нито родители. Нямаше нито пени, за да преживява... Баща й беше оставил само заеми и дългове за наследство и тя се беше принудила да бъде такава каквато е сега. Да позволява на богатите да я обарват с порочните си и омърсени с кръв ръце. Но какво можеше да направи... Лек стон се изплъзна от гърлото й и излезе навън, а това накара членът на Гаара да се втвърди и да я пожелае още повече. Знаеше, че не е покорна, но скоро щеше да се поддаде и да се усмири. Тя беше перфектната жена. Непоколебима, свободна, независима и своенравна... За такава жена всеки богат мъж мечтаеше, но това си имаше и неговите минуси... Итачи гледаше всичко, което се случваше пред него и искаше да стане и да каже на приятелят си да спре. Че това е неговото забавление и няма да я даде на друг, но държеше повече на думата си и на приятелството, отколкото на една к*рва, която може да ч*ка всеки път, когато си пожелае. Затова седеше смирено и мълчаливо, но всъщност членът му така се беше надървил, че всеки момент щеше да избухне. Тази гледка го възбуждаше много... Наследникът на Даруй си спусна ръката този път по коремчето й и я спря на отвора на късата й поличка. Тогава отново се спусна до ухото й и заговори горещо и възбудено.
- И така, метресо... Готова ли си? Знаеш за какво говоря, нали...? Дори и да се дърпаш ще постигна целта си било то с добро или с лошо...- Сакура не вярваше на думите му. Толкова жестоко звучеше той и наистина нямаше да се откаже. Щеше да я има и нищо нямаше да го спре... Ръцете и трепереха от грубият му и същевременно мек дъх по тялото й, а очите й трепереха от грешното желание, което той пораждаше в нея. Погледна го в очите и там виждаше жажда... Жажда да навлезе в плътта й и безкруполно да я ч*ка....
Какво ще стане със Сакура и Гаара ще разберете в следващата част... Очаквайте я скоро при вас...


Част 2

Сементе Сакура- фамилията й произлизаше от факта, че нейн далечен роднина беше открил този толкова красив и прекрасен остров. Построил първата сграда на него и станал първият президент. След това се заселили други семейства и така островът се разширил и станал независима държава. Жителите на острова дали името на създателят на държавата и го кръстили " Остров Сементе". Хората живеели в мир и разбирателство, помагали си един на друг и президентът им бил много шастлив, но... Но годините минавали, хората умирали, и други се появявали на тяхно място. Президента Сементе починал внезапно и всички жители на острова били съкрушени. На погребението му отдали най- различни почести и всички скърбели за загубата на своят "глава" на държавата. От този ден нататък на острова настанал хаос. Нямали президент и бързо трябвало да се избере нов, за да не може държавата да рухне. Дъщерята на Сементе неможела да стане президент, защото била жена, а на тях не им било позволено, затова избрали друг и така традицията на семейство Сементе никога не била продължена... Когато новият президент се възкачил на неговото място започнал реформи и за първи път се появили: бунтове, недоволства от управлението на народа и ограбването им откъм парите. Така продължавало и до днес, защото вторият президент станал член от семейство Тамуро. Те били жестоки и безсърдечни хора. Не ги интересувало как живеят хората или как оцеляват, а грабели с пълни шепи от тях.... Не след дълго и той починал и жителите започнали да си мислят, че природата ги наказва затова, че осквернили спокойството и паметта на обичният им Сементе. Така продължило с избирането на президент, докато не се родило момче в семейство Сементе- бащата на Сакура. Проклятието на семейството било, че всяко дете, което се раждало в него било момиче и неможело да възвърне честа на семейството. Но, когато бащата на розовокоската изплакал майка му била много щастлива и горда с това. Сементе Хаджиме- така се казвал той, бил красиво момче, със светло зелени очи, които при допир със слънцето придобивали жълти отенъци. Бил невероятен и всички казвали, че е чудо изпратено от природата. Хората имали надежди за него, и затова бил обучаван от най- добрите учители на законите и правилата на държавата. Трябвало да знае всичко за нея и един ден да стане президент, какъвто бил неговият предшественик- мъдър, умен и справедлив, но уви... Когато Хаджиме порастнал се влюбил в обикновено и бедно момиче и зарязал всички мечти и усилия на родителите си. Оженили се и си родили дете- момиче. Нарекли го Сакура... Така минавали годините и малкото момиченце пораствало, а за Хаджиме ставало по- трудно. Потърсил помощ при тогавашният президент, който бил най- добрият му приятел. Но молбата му била отхвърлена и той не знаел какво да прави. Парите им свършвали, а малката и игрива Сакура искала играчки и забавления, но баща й нямал възможност да й ги осигури. Един ден обаче в домът му се звъннало и когато отворил вратата пред него седяли няколко мъже. Той ги поканил в домът си и те му обяснили, че са подчинени на заместник президента. Поиска ли от него да убие самият президент в замяна на доста примамващо възнаграждение. Хаджиме отначало отказал, защото неможел да предаде най- добрият си приятел, но те започнали да го изнудват, че ако не приеме ще наранят дъщеря му. Едва тогава той приел и започнал обучение за убиец. След няколко месеца завършил и
станал опитен убиец, но нищо повече. Не знаел как да се защитава или да избягва от затруднени ситуации. Обяснили му какъв е планът, дата и ореченото място за убийството на президента. Минали дни и така очакваната задача започнала. Хаджиме изпълнил стриктно, каквото му било заповядано и убил президента, но допуснал грешка и лесно го заловили. Започнали процеси и мъчителни за него разпити. Но той неможел да предаде поръчителите си, защото знаел, че сторили го те ще наранят семейството му. Осъдили го на смърт (чрез обезглавяване пред народа на острова) и показали пред хората всичките му дългове, които той дължал на различни хора. Когато наказанието било изпълнено, Сакура се простила с обичният си баща. Всички мразели Хаджиме, заради постъпката му и го наричали предател, а дъщеря му третирали, също като него, все едно тя била виновна за всичко, което той сторил, но не били прави... Когато тя пораснала достатъчно голяма, започнала да спи с богаташите, да свежда главата пред тях и да търпи всички гадости, който те правили с нея... Правила секс за нищожни пари, но нямало какво друго да стори, защото майка й била на легло. Разболяла се от рак, когато убили съпругът й. Тя знаела какво прави дъщеря й и много пъти се опитвала да я разубеди да не върши тази мръсна и гнусна за всяка жена работа, но розовокоската била непоколебима и нямало да се откаже... Вече неможела, защото се бе замесила с опасни хора и знаела твърде много за тях. Ослепителната й красота й помагала до някъде, за да омайва клиентите си, но не само това... Тя била умна, хитра и най- вече добре преценявала ситуациите. По този начин беше срещнала младият Учиха, който още с първият й поглед го накарала да подлудей, а да не говорим за хитростите й. Веднага бил пленен от прекрасните й очи и красота. Пожелал я и я получил на момента. Така тя си спечелила уважаван съюзник, който я пазел от онези арогантни богаташи, които преди я ч*кали зверски. Итачи започнал да й подарява скъпи дрехи, бижута и й купил апартамент. Тя не се нанесла в него, заради майка си, но не след дълго тя починала и Сакура била принудена да стъпи през прага на новият си дом, който бил нейният затвор. Итачи й забранил да води, когото и да било в него, а само той щял да я посещава. Наел прислужница, която се грижела за чистота на апартамента и за самата Сакура. Давал й пари и не се стискал, а от своя страна пък тя харчела до насита парите му, но в замяна задоволявала всеки негов каприз. Така се стигнало до тази нощ, когато младият Учиха я викнал в къщата на Даруй и как Гаара я бил притиснал до стената и я желаел толкова много...

Гаара си пъхна ръката под полата й и да я приближава до прашките й, но в този момент тя хвана ръката му и я издърпа от там. Червенокоското направо побесня от неподчинението й и хвана силно бузите й, а те се сбръчкаха. Изстена тихо, а той не спираше да я гледа с гневен поглед. Стисна по- силно и изсъска.
- Не ме ядосвай, метресо, защото мога да бъда и по- груб. Знаеш, че хич не ми пука дали ще те боли или не...- тялото й се стегна, отново хвана ръката му и силно си заби ноктите в нея.
- Пусни ме, иначе няма да спра да ги забождам навътре.- Гаара си стисна очите от болката, която му причиняваше тя с проклетите си нокти, но превъзмогна болката, отвори си очите и се засмя подигравателно.
- Може и да не спреш, но помни, че после аз съм наред и никак няма да ти хареса.- тя изтръпна и от яростта, която бушуваше в нея си махна ноктите и веднага си засили ръката. Удари му силна и звучна плесница, а той залитна малко назад. Тогава тя се опита да избяга, но пред нея вече седеше Итачи и се мръщеше.
- Ах ти, долна курво...- изсъска Даруй и посегна с ръката, за да я удари, но Учихата я хвана и спря шамара, който бе предназначен за нея. Въздухът беше нажежен и изпълнен с различни чувства. Вълните започнаха да бушуват, а лекият ветрец се превърна в силен и студен вятър. Духаше и люшкаше вълните. Гаара се обърна към приятелят си и го погледна в недоумение.
- Итачи...- едва промълви Сакура.
- Знаеш правилата държанке...- тя изтръпна още повече, защото си бе помислила, че е спасена, но беше точно обратното. Той я кореше заради защитата, която беше направила.- Ще спиш с Даруй Гаара.- заповяда й той, а тя започна да протестира.
- Няма... Не желая да спя с този помияр.- тросна му се тя, но веднага беше прекъсната.
- Заповедите на твоят господар са закон за теб, курво...- очите й започнаха да потрепват, защото за първи път й говореше по този начин.- Ще се чукаш, с когото аз кажа и ще правиш, каквото пожелая, защото знаеш, че аз ти давам пари и без мен ще умреш от глад.- Сакура си наведе главата надолу.
- Знам, нямаше нужда да ми напомняш.- тихо изсъска тя, а чернокосият се обърна към Гаара, смекчи си тонът и каза.
- Извинявай приятелю, за съпротивата и обидата, която ти причини Сакура.- Даруй се засмя мазно и погледна към розовокоската.
- Ще ти го върна тъпкано, така да знаеш, кучко.- Сакура си стисна зъбите и искаше да ги убие и двамата, но щеше да загуби банковата сметка на Учиха, която я поддържаше, затова се смири със ситуацията и нищо не каза. Тогава и тримата се успокоиха. Итачи ги пусна, а Гаара седна на мястото си. Учихата се обърна към входната врата и отново заговори.
- Аз си отивам и ви оставям двамата. Не се избивайте.- погледна Сакура и заповеднически каза.- А ти, Сакура... Подчинявай се на всяко желание, което Гаара си поиска и не се прави на недостъпна, защото не си.- хвана й главата и я приближи до устните си.- Защото не си, малка ми метресо.- и я целуна. Лицето на розовокоската беше все така начумерено и не съгласно с всичко това. Пусна я и излезе от къщата. Отвън се чу ревът на изскрящо черният му Ровър, а после и заглушаващият му звук да се отдалечава от тях. Ужасът все повече обземаше тялото на Сакура, защото беше останала с чудовище, като Даруй насаме и в леговището му, откъдето нямаше да се измъкне лесно. Минаха няколко минути в мълчание и Гаара заповяда.
- Върви да се изкъпеш и да се приготвиш...- спря и я погледна с дяволският си поглед.- За мен, послушна курво...- краката й омекнаха, а ръцете й трепереха. Никой досега не беше всявал толкова много ужас и страх в нея, както го правеше проклетникът от семейство Даруй.
- Какво още чакаш? Заминавай.- извика ядосано той и отпи от чашата си с уиски. Сакура потрепна и запита объркана.
- Ами... Къде трябва да отида.- червеноскосият красавец си сипа още от любимата си марка уиски и каза безразлично.
- На вторият етаж, петата стая, отляво...- залепи си онази унижителна усмивка на лицето и продължи.- Навсякъде ще си моя... Заминавай.- засмя се и се загледа в бурното море. Сакура моментално изчезна от терасата и отиде до вратата. Помъчи се да я отвори, но тя вече беше заключена. Чу се още един смях от страна на Гаара.
- Ако искаш да избягаш няма да стане, защото отдавна заключих вратата.
- Но как?- извика ужасено тя. Той си вдигна ръката зад себе си и показа някакво дистанционно, което седеше в нея.
- с това дистанционно... С него мога да управлявам от най- малкото прозорче в тази къща, до портата отвън.- изхили се той, а розовокоската седеше вцепенена и не знаеше какво да прави.
- Не ме карай да чакам, защото търпението ми се изчерпва и ще се принудя да стана груб...- гласът му стана студен и суров.- А, ти не искаш това, нали...?- очите й потрепнаха.
- Да...- прекъсна я той.
- Да, господатрю мой...- започна да я унижава той. Тя си стисна юмруците и повтори думите му.
- Да, господарю мой.- след това се заизкачва по стъпалата към вторият етаж. Когато стигна на етажът започна да върви по коридорът му. Оглеждаше стените и те бяха окачени с различни скъпи картини. Най- сетне стигна до казаната й стая и отвори вратата. Влезе в нея и се огледа. Тя беше голяма и просторна. Имаше два големи прозореца със спуснати кърваво червени пердета, огромна спалня и куп други скъпи неща в нея. Видя вратата, която водеше до банята. Открехна я и натисна копчето за лампата. Пред нея се откри голяма баня с вана, джакузи, душ кабина и много други неща, които обикновеният човек само можеше да си мечтае да притежава... Тогава се съблече и влезе в душ кабината. Пусна душа и започна да се къпе. Знаеше какво я очаква и все пак имаше малка надежда, че той ще се смили над нея... Но уви... Гаара нямаше никакво намерение да я щади и щеше да се гаври с нея по най- жестокият начин... В същото време червенокосият красавец седеше на терасата и гледаше как вълните се блъскат силно една в друга и шумяха зловещо. Вдигна си погледът към небето и видя как мрачни и тъмни облаци закриваха пълната луна, веднага си сведе погледът към градината и видя вятърът зловещо да люлее клоните на дърветата и цветята. Усмихна се с най- демонската си усмивка и каза с висок и удовлетворителен глас.
- Време е да ти покажа, че си едно "нищо", дъще на предателят... Ще изпиташ най- голямата болка, която не си познала досега през живота си.- тогава надигна чашата си с алкохола и го изпи до дъно. Стана от столът си и тръгна към вторият етаж, където го чакаше таз вечершното му забавление. Когато стигна до стаята, отвори широко вратата, но нея затвори. Излегна се на леглото и зачака прелестното същество, което щеше да чука по най- безкрупулният начин. В това време Сакура се оправяше в банята и не знаеше, че Гаара е вече в стаята и я чака. Потърка си леко косата, за да може да се начупи още повече, след това се огледа и видя, че вътре има някакъв си гардероб. Отвори го и какво да види. В него имаше всякакви женски дрехи, които биха подлудили до неописуемост всеки мъж. Разгледа ги и най- накрая си избра. Леопардови прашки и сутиен, и бели жартиери. Затвори гардеробът. Сложи си сутиенът, който беше без презрамки и перфетно пасваше на пищните й гърди; след това си вдигна единият крак, а после и другият и обу прелестните прашки. Когато напълно ги сложи на ханша си, те се провряха възбуждащо в сочното й дупенце. Накрая си сложи жартиерите и беше готова. Вдигна си главата и се вгледа в образът, който огледалото отразяваше. Беше на младо и красиво момиче, но имаше нещо странно в него... Лицето му беше посърнало и леко побеляло, а очите й бяха пълни с унижение. Тя се натъжи и си отмести погледът от него. Пристъпи към вратата, която щеше да я отведе до ада, защото точно това щеше да бъде за нея само след минутка. Сложи си ръката на дръжката, а тя потрепери. Усещаше злобата и противното приисъствие на Даруй и не искаше да завърти дръжката. Беше готова да умре, но не и да се остави на чудовище, като него. Кой ли знаеше, какво ще й направи? Колко ли щеше да й причинява болка и да се гаври с нея? паниката и неизвестността бяха в тялото й и направо я убиваха. Как й се искаше да не се беше развила съдбата й по този начин. Мечтаеше един ден да има семейство- мъж, който ще я обича безгранично и деца, на които щеше да се радва... Но животът е жесток и суров със съдбите на хората...
Мина се около минутка и Сакура събра кураж. Изправи се гордо и завъртя дръжката, която щеше да убие животът й... Този живот с мечти и без болка... Даруй лежеше на леглото и когато я видя изтръпна от възбуда. Тялото й слабо и стегнато, краката й дълги и бели, а да не говорим за другите неща: добре оформени и големи гърди; устните й сочни, като узрелите плодове, а кожата й мека, като сатен. Гаара усети как тялото му потрепна, а кожата му настръхваше при всеки нейн поглед или движение.
- " Ех, Итачи... Наистина е прелестна. Винаги си имал вкус за момичетата, но сега ще разберем дали е гореща."- засмя се силно, а розовокоската се смути.
- Какво му е смешното?- нацупи се тя, а той се спря и отговори със заплашителен глас.
- Скоро ще разбереш, метресо.- тя кипна.
- Ах ти...- веднага беше прекъсната.
- Какво аз? Не забравяй, че съм господарят ти за тази вечер и трябва да ме слушаш, ако не искаш да си изпросиш бой.- изумрудените й очи потрепнаха, когато чу думата "бой". Нима беше способен и на това? Но какво можеше да се очаква от един богаташ, който не ценеше нито човешкият живот, нито чувствата? Той беше бесърдечно животно, което мисли само за капризите и за себе си... Тя се отпусна и си смекчи погледът. Гаара видя, че успява да я контролира и се възползва от момента.
- Господарят ти иска стриптиз, държанке.- розовокоската се ококори.
- Моля?- възмутено въкликна тя.
- Искам да танцуваш единствено за мен, а аз да гледам какво може тялото ти преди да го включиш в действие върху мен и малкият Гаарчо.- засмя се, а кръвта в Сакура кипеше. Никой досега не я беше карал да се унижава по този начин.
- Ти да не би да ме изкарваш стриптизьорка... Нещастник...- започна да протестира тя, но това й беше грешката. Даруй кипна и на секундата се изправи от леглото. Тя се стресна и започа да отстъпва назад, а той вървеше към нея и я гледаше с убийствен поглед. Когато се приближи до нея, я хвана за раменете с ръцете си и я стисна силно. Тих звук излезе от утните й, а той се вгледа дълбоко в ужасените й очи и изсъска зловещо.
- Вече прекали... Щом не искаш да е с добрата, ще е със злата...- тогава я притика към себе си и веднага я хвърли към стената. Тя се свлече на земята и тихо прихлипваше. Щом на това беше способен, тя не искаше да знае какво още може да й стори. Гаара се приближи към нея и приклекна. Лицето му застана на нивото на найното.
- Щом искам стриптиз означава, че го искам веднага. Ясно ли е!!!- тя кимна с глава страхливо, а сълзите й започнаха да падат по пода.- Каквото поискам ще се случи, иначе ще стане много по- болезнено за теб от сега.- тогава се надигна и отново започна с онзи ужасяващ глас да говори.
- И изтрии тези сълзи, защото изглеждаш жалка с тях.- обърна се, излегна се на леглото и си зачака стриптиза. Но в същото време я гледаше и се наслаждаваше на ужасът и унижението в очите й, пируваше, заради поражението й. В главата му се появиха най- различни и перверзни мисли, но не само това. Представяше си по кой начин щеше да е най- приятно за него и най- болезнено за нея... След около минутка Сакура се изправи от мраморният под на стаята и застана пред леглото. Даруй се усмихна широко, защото тя се беше предала да се бори с него и да се мъчи да му се противопоставя. Натисна едно копче на дистанционното в ръ

И последната глава, която съм написала


част 14

Лъскаво черен ровър се движеше по асфалта, дърветата се стрелваха покрай колата, а ревът й оглушаваше цялата гора. Птиците излитаха към небето подплашени от силният и зловещ шум... Стрелката на скоростомерът се движеше, а скоростта бързо се покачваше. Итачи натискаше газта и нервно въртеше волана на завоите. Лицето му беше притеснено, а ръцете му потрепваха. Какво му ставаше? Защо се притесняваше за Гаара и Сакура? Нали розовокоската се беше отказала от него и останала в болницата при Даруй, а той се тревожеше за състоянието й... След около десет минути влезе в града, а скоростта, с която се движеше не намаляваше. когато стигна пред болницата спря и загаси двигателят на авотомобилът си. Слезе и се запъти към вратите на болницата, които постоянно се отваряха и затваряха. Влезе в огромният и широк коридор и се заизкачва по стъпалата, за да стигне стаята на най- добрият си приятел...


Изненадата и объркването не се махаха от лицата на Сакура и Керамондо. Защо ли Гаара беше така спокоен? Докторът наведе посърнало глава надолу и се обърна с лице към вратата.
- Аз ви оставям.- тихо промълви той, но достатъчно силно, за да го чуят. Завъртя дръжката и излезе. Когато очите му се срещнаха със стъклото на вратата, в тях се четеше шок. Вътре нито си говореха, нито мърдаха... Тогава отново се обърна и тръгна по мрачният и студен коридор... Розовокоската и Даруй просто седяха, а сърцата им препускаха бързо и сякаш искаха да се слеят в едно. Вглеждаха се право в очите на другият, а искрите прехвърчаха и замотаваха съзнанието им. Запленителната усмивка на Гаара не се махаше от него, а розовината по бузите на Сакура нарастваше с всяко мигване на клепачите му....
Изведнъж пред очите на младият Даруй се появиха образи и шумове. Сакура беше разплакана и викаше, че го мрази; път; мантинела и накрая дърво... Зениците му се разшириха, а апаратът до леглото му започна да издава заглушаващ звук. Гаара си спомняше всичко, което се беше случило преди седмица. Помнеше чувството на безсилност и страх, които го изгаряха в онзи момент. Вината за пореден път навлезе в тялото му, а лицето му бе бяло, като сняг. Пръстите на ръцете му потрепваха, а Сакура не разбираше какво става.
- Какво има, Гаара?- попита тя, като не беше почакала реакция от негова страна. Отново се вгледа в тези изумрудено зелени очи и наведе глава надолу, за да не може розовокоската да видя сълзата, която напираше да излезе. За миг тишината се намърда между тях, а спомените не преставаха да изникват в съзнанието на червенокоското. Изпепеляваха тялото му, а в сърцето му се бяха забили хиляди кинжали, които го раздираха и караха то да кърви... Внезапно в стаята се разнесе гласът му, но той беше тих и умолителен.
- Прости ми, Сакура... Прости ми за всичко, което ти причиних...- момичето го гледаше с ококорени очи, а объркването не я напускаше и ставаше все по- голямо.
- За какво говориш, Гаара?- поредният въпрос излезнал изпод устните й се отправи към Даруй и се сблъска в гърдите му.
- За онази нощ... и за всички останали...- той бавно започна да се изправя и когато се подпря на леглото, вдигна глава и погледите им се срещнаха.- Съжалявам, че те накарах да страдаш... Съжалявам за болката, която изпита по моя ви...- не можа да продължи, защото Сакура приближи лицето си на милиметри от неговото и постави пръст върху меките му устни.
- Не говори...- тя се усмихна, а натъжените очи се отправиха към ръцете му, които стискаха белият болничен чаршаф. Зелените линии започнаха да криволичат, а сърцето на младежът да бие по- силно.... Сакура извърна поглед към апарата и чу зловещият звук, който едва доловимо наратсваше бързо. Тялото й се скова, а през главата й започнаха да минават безброй мисли как да успокои червенокоското.
Тогава се извърна към него и фалшивата усмивка на безгрижие се намести върху лицето й.
- Не се притеснявай за това, Гаара.- той се ококори, защото не вярваше на изказаните думи.- Отдавна забравих случилото се и не си спомням за него....- моментално лицето й се преобрази на ядосано.- Затова ли се вълнуваш толкова много.- вдигна пръст и започна да го размахва неодобрително към Даруй.- Не трябва да го правиш, защото чу какво каза докторът, нали?- крайчетата на устните му се извиха надолу, а розовокоската помръкна. Не бе успяла да го отклони от темата...
- Защо си загрижена толкова много за мен, Сакура?- тялото й потрепна. Какво трябваше да направи, за да може да се измъкне от този така зловещ въпрос.- Защо, след като направих онова ужасно нещо?- мълчанието настана, а напрежението се нажежаваше и нарастваше. Какво трябваше да направи? Приближи по- близо главата си до него и в следващият миг погледите им станаха едно цяло. Меката коприна, която преставляваха устните на розовокоската се сляха с тези на Даруй. Сакура затвори очи, все едно се наслаждаваше на момента, а Гаара беше потресен и не разбирането обземаше тялото му. След няколко секунди мусулите му се отпуснаха, а момичето постави ръка върху лицето му. Езиците им започнаха любовната си игра, която бяха прекъснали онази нощ. Кръвтта им запулсира, а биенето на сърцата им беше равномерно....

- Са... Сакура, Гаара.- чу се глас, който беше изпълнен с изненада и същевременно с омраза.- Отново ли се опитваш да се възползваш от нея, проклето копеле.- едва сега зловещият му и заплашителен тон се появи. Учихата седеше пред вратата и гледаше през онова малко прозорче, как годеницата му и най- добрият му приятел се целуваха. Гневът се събуждаше и искаше да убие червенокоското, затова, че се бе усмилил да направи това. Той докосваше неговото момиче; жената, която му принадлежеше. Гледаше в тези прекрасни и омайни очи, които Итачи обичаше до болка... Стисна ръце в юмруци и хвана дръжката с намерение да влезе в стаята и да си отмъсти... Но изведнъж Сакура се надигна и отново очите им не се отделяха едни от други. Искрите прехвърчаха между тях, а любовта сливаше сърцата им в едно... Ръката на чернокоското се свлече бавно от дръжката и падна до тялото му. Зениците му трепнеха от ярост. Неговата любов не се съпротивляваше, дори и харесваше да да целува друг. Да докосва с ръцете си лицето на друг. Не знаеше какво става? Не разбираше нищо. Как можеше да се случи това?
- Невъзможно.- отделиха се думите от гърлото му.- Не може да бъде.- ококорените очи на Учихата гледаха в една точка- в усмихнатото лице на Сакура, а кръвта му кипеше. В момента гневът и омразата не бяха отправени към червенокоското, а към годеницата му, която се беше поддала на чара на друг мъж и погубила не омърсената им любов. Веднага изтича по коридорът и излезе от болницата. Този момент се беше запечатал в съзнанието му и го притискаше. Измъчваше го и го караше да пропада в ямата на яростта. Качи се в ровърът, завъртя ключа и ревът на колата му зазвуча наоколо. Раздра, като с нож тишината, а звукът от въртенете на колелата разцепи въздуха.


- Защо го направи, Сакура? Само, за да ми затвориш устата, ли?- зениците на розовокоската се разшириха. Какво, за бога, говореше той? Даруй надигна глава плахо, защото искаше да чуе отговорите й.- От съжаление, ли го направи?- последният въпрос се заби право в сърцето й.
- Съжаление...- промълви тя с тъжен глас.
- Значи е вярно.- веднага беше прекъснат от още една целувка. Думите и въпросите, които напираха да излязат навън се заглушиха и изтриха на момента.
- Ако ме беше попитал преди седмица, отговорът ми щеше да е "Да", но сега....- заекна Сакура, защото се колебаеше дали да го каже. В себе си усещаше някакво чувство, което дори и при Итачи не бе усещала. Отвътре гореше за грубият и арогантен глас на червенокоското, но за нея той бе нежен; за изскрящите му и чисти очи, които винаги бяха пълни с ненавис и гордост и за тези устни, които изричаха надменни слова. Спомняше си момента, в които го беше видяла на прага на смъртта и бавно заглъхващото му сърце. Не искаше повече да се случва това... Копнееше да го вижда усмихнат, както преди малко; радостен и щастлив... Нещо се променяше в нея... Какво ли я караше да се чувства по този начин?
- ... но сега е различно, Гаара.
- Различно?- въпросително запита той, като се объркваше от думите й.
- Да. През тази седмица, когато сърцето ти спираше хиляди пъти, все едно умирах заедно с теб. Усещах в себе си пареща болка и тъга, които ме измъчваха... Как да ти го обясня...?- започна да пелтече тя, а бузките й поруменяха от срам. Лека усмивка се изписа върху устните на младият Даруй, защото беше щастлив. Някой се притесняваше за него- това беше непознато за него чувство.
- Значи те е грижа за мен.- лек и звънлив смях се изтръгна от гърлото му и излезе навън. Този път розовината се превърна в ярко червен цвят, а лицето на Сакура леко се намръщи.
- Какво ти е толкова смешно?- запита радразнено момичето, а Гаара не спираше да се усмихва.
- Нищо, Сакура... Просто съм щастлив, че за първи път някой се притеснява за мен.- едва сега скулите на розовокоската се отпуснаха и изражението й се смекчи. Той се усмихваше, въпреки че беше в такова състояние. Това бе нейната награда за всичките грижи, които беше положила за него...


В тъмната стаичка се чуваха ридания и тих шум. Момичето вадеше дрехите от гардероба и ги хвърляше до куфарът, който седеше на леглото. Отвреме- навреме бършеше сълзите, които падаха по красивото й лице. Очите й бяха зачервени, а гласът й бе изпълнен с мъка.
- Защо?- хлипаше тя.- Защо го правиш, за бога?- изрече думите и хвърли последната рокля, която беше хванала в ръка. Сгъваше дрехите и ги слагаше в куфарът, който отнемаше всичките й мечти и надежди за щастие. Тази надежда за любов, която беше отдавна загинала. Проклинаше съдбата, която й беше отредила само болка и нещастие. Мъжът, когото обичаше най- много от всичко на света я бе отритнал. Беше разбил сърцето й на хиляди парченца и бе потъпкал с крак безгрешната й душа... Звъненето на телефонът зловещо се разнесе из стаята и стесна чернокоската. Тя се скова, защото знаеше кой се обажда. Този човек, който я измъчваше и заради когото Итачи можеше да пострада. Веднага се стегна при тези нейни мисли и хвана телефона. Вдигна капака и го долепи до ухото си с бавни и треперещи ръце.
- Готова ли си, сладка ми, Сейрен?- чу се демонският смях на Рюичиро, а сълзите й закапаха бързо и падаха по студената земя.
- Моля те, Рюичиро... Не го прави.- изплака тя и се надяваше, че сълзите й ще го трогнат, но надеждата й бързо умираше.
- За какво ме молиш, Сейрен? Знаеш, че няма да се откажа... Плачът ти вече не ме трогва.- изсмя се той арогантно и заличи последната капка милост, към която чернокоската протягаше ръка.
- Тръгваш ли или да започвам да действам?- зададе с присмех той въпроса си. Тялото й още повече се смрази. Да започва да действа? В съзнанието й изникна образът на Итачи- как се смееше, как я беше защитил от баща си... Не можеше да позволи да пострада, заради нея. Би предпочела да умре, но не и това да се случи...
- Къде си?- едва промълви Сейрен и хвана решително и същевременно изпълнена с тъга, куфарът. Усети самодоволството на човекът, който мразеше да се появява в тонът му.
- Пред имението съм, както обещах по- рано през деня...- зениците й се разшириха. Наистина беше там? Не се беше опитвал да я изплаши, а в действителност щеше да я получи... Само за себе си...- Дълго ли трябва да те чакам, любов моя?- гласът му беше твърд и нотката на сърказъм се долавяше от чернокосото момиче.
- Тръгвам.- каза тя с наведена глава и затвори капака на телефона. Поредните капки сълзи се свлякоха надолу и образуваха малко мокро петно по блузата й. От този миг животът й щеше да свърши и щеше да започне нейният вечен ад... Вдигна куфарът и отвори вратата. Огледа се, за да не може някой да я види и се измъкна тихо до входната врата. Когато излезе навън се обърна към имението. Огледа го цялото и се разплака. Лаенето на кучетата- пазачи се разнесоха наоколо и накараха Сейрен да настръхне. Трябваше да побърза, ако не искаше Итачи да се събуди и да пострада. Обърна се и с бързи крачки стигна до страничната вратичка, която можеше да се отключи единствено от вътрешната страна на имението. Отвори я и излезе извън територията, която смяташе за своя закрила, но сега вече нямаше значение, защото беше паднала в капана на Рюичиро. Мъжът в сивият джип отвори вратата и слезе. Високата му сянка се открояваше от светлината на уличната лампа, а телесложението му беше добре устроено. Лицето му бе грубо и с не зарастнати белези по него, които показваха борбата между мъжът и още някого. Ликът му смразяваше всеки, който го познаваше и можеше да убия човек само с очи, които бяха безмилостни, като острието на кинжал... Той започна да се приближава към чернокоската и когато стигна пред нея, хвана я за ръката и я придърпа към себе си. Приближи лицето си на милиметри от нейното и прошепна дяволски на ухото й.
- Моя си...- очите й се ококориха от ужас.- ЗАВИНАГИ!- думите му се забиха в кожата й и я накараха да потрепне. Унижителният и арогантен смях на Рюичиру ехтеше в главата й и я омотаваше с паяжината на собствената й гибел. Повдигна глава нагоре, стисна силно ръцете й и допря властно устни в нейните. Тялото й трепереше и реагираше на командите му, но сърцето и съзнанието й крещяха, че копнееха за Итачи... Изведнъж Сейрен стисна устните си и започна да се дърпа назад, за да може да се отдели от лапите на мъчителят си и да избяга надалеч от него. Опитът й не беше успешен, защото Рюичиро я държеше здраво и я стисна по- силно. Стон се отдели от гърдите й и излезе изпод устните й, но това накара мъжът пред нея да настръхне. Отдавно не беше усещал плътта й, как погледът й го гледаше и дъхът й се прокрадваше най- нахално по кожата му. За всичкото това копнееше и скоро щеше да го има... Внезапно се чу силен рев, който наподобяваше този на мечка. Заслепяващи светлини се появиха и се приближаваха към чернокоската и Рюичиру. Когато напълно ги осветиха, лъскавият ровър се появи и спря. Отвътре се виждаше силуета на Учихата, който не слизаше. Паниката се разпростираше, като вирус в тялото на чернокосото момиче, а усмивката върху лицето на мъжът ставаше по- широка.
- Ле-ле, виж кой се появи?- изсмя се той и я обърна с гръб към себе си. Обгърна я с ръце и повдигна брадичката й, за да може да фокусира господарят на сърцето й.- Твоят възлюбен, Сейрен!- подигравателният тон навлизаше в ухото й и разрушаваше всеки прекрасен за нея момент, прекаран с Итачи...
- Итачи!- тихо промълви тя и сълзи тръгнаха да падат от очите й. Рюичиро забеляза реакцията й и не спираше да се забавлява с безпомощността на Сейрен. Учихата отвори вратата, а кръвта в тялото на момичето се смрази. Чернокоското правеше всяко едно движение бавно, без да забелязва и обръща внимание на случващото се около него. Главата му беше наведена, а болката се четеше върху лицето му.
- Не прави резки движения, защото ще пострада.- изсъска Рюичиро и свлече надолу ръката си по тялото й. После разтвори шлиферът си и показа оръжието, което седеше в калъф на коланът му. Очите й трепереха от страх и ужас. Как трябваше да се измъкне от тази ситуация и да не наранява никого? Вик напираше да излезе, но тя го възпираше, защото щеше да стане по- сложно... Итачи се обърна и тръгна напред. Повдигна глава и моментално се спря, защото пред себе си виждаше как Сейрен и непознат мъж се целуваха. По- точно виждаше това, което искаше Рюичиру, защото когато Учихата се бе обърнал, русокосият целуна Сейрен. Какво ставаше? Объркването го завладяваше и не знаеше какво да направи или каже. Рюичиру виждаше това в него и още повече се забавляваше.
- Какво правиш, Сейрен?- извика силно чернокоското....


Червенокоското се усмихваше, а Сакура го помилва по бузата.
- Да, Гаара, притеснявам се за теб.- докато каже тези думи се вцепи. Онзи смразяващ кръвта й звук оглуши стаята и все едно искаше да спука тъпанчетата й. Виждаше как прекрасните очи на Гаара малко по малко се затваряха и я губеха от поглед.
- Сакура...- със сетни сили промълви Даруй и дишането му вече не се чуваше, нито сърцето. Зелените черти бяха прави и се движеха бездушно. Тялото и главата му се строполиха на леглото и не даваха признаци на живот. Розовокоската моментално натисна копчето, което предупреждаваше лекарите и сестрите за подобни ситуаци и трепнеше. Ужасът навлизаше в нея и я разкъсваше. Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко сестри с електро шок и Керамондо. Веднага се заеха със съвземането на Даруй, а Сакура не издържаше повече. Напрежението я притискаше и убиваше всяка нейна клетка, а нервите й не издържаха.
- Неее....- извика тя и се затича навън към коридорът. Тичаше и плачеше... Сълзите й бяха изпълнени с мъка и най- вече с любов. Толкова много го обичаше и не можеше повече да гледа как си отива всеки път, когато сърцето му спираше. Това беше нейният ад, от който може би никога нямаше да се измъкне....



следва продължение.....

част 15

Белотата се ширише навсякъде - по стени и тавани, като придаваше мрачна и задушаваща атмосфера на сградата. По коридорите на етажите се рееха различни викове. Някои от тях бяха радостни, други пък смразяващи всеки един мускул. В стаите влизаха и излизаха сестри и помагаха на пациентите, но само по един пуст коридор се чуваше шумът от токчета.... Младо момиче тичаше и тихите ридания се чуваха да излизат изпод устните й. Отчаянието извираше от нея, а стените седяха бездушни и зловещо бели. Сърцето й биеше учестено, но нож се беше забил в него и го раздираше на милион пърченца. Съдбата никога нямаше да й позволи да бъде щастлива... Внезапно се сблъска с някого, залитна встрани и се подпря на стената. Моментално вдигна глава нагоре и лицето й беше изненадано. Не бе очаквало, че точно с този човек ще се срещне. Очите й бяха зачервени, а сълзите не спираха да се стичат от тях и да падат на красивото й ангелско лице.
- Сакура?- чу се тънки женски глас пред нея.- Какво е станало?- жената направи няколко крачки напред и се приближи до розовокоската.- Защо плачеш?- Сакура не смееше да мръдне, защото имаше чувство, че ще се стрoполи на земята. Едва се държеше на крака, заради напрежението, но болката бавно и мъчително унищожаваше душата й. Не издържаше на гледката всеки път, когато спираше сърцето на Гаара. Виждаше човекът, когото за първи път беше обикнала истински да бъде на прага на смъртта. Чуваше как сърцето му с всяка изминала секунда заглъхваше, а запленителните му очи се затваряха и потъваха в бездната на мрака... Червенокосата жена обгърна с ръце момичето и я притисна силно.
- Поплачи си, Сакура. Излей мъката и болката си чрез сълзите.- малките капки заизлизаха сами и капеха по дрехите на Вериния, а тя милваше косата на Сакура.- Не се въздържай пред мен знам, че боли...- сложи същата ръка, която до преди малко милваше момичето на сърцето й и допълни.- Ето тук...- розовокоската отпусна глава на рамото й и зарида.
- Не мога повече по този начин, Вериния... Не издържам.- каза, плачейки момичето с изумрудено зелените очи.
- Разкажи ми Сакура и ако мога ще помогна.- повдигна главата й и погледите им не се отделяха. Зениците на розовокоската трепнеха, защото трябваше да си спомни ужасът, който беше изпитала преди малко.
- Той... Гаа...- сложи ръка върху устните си, защото не смееше да изрече думите, които напираха да излязат и да се смесят с мъката й.- Разказах ти, че има човек, които ме е наранил и не мога да му простя. Осъзнах, че го обичам с цялото си сърце и забравих всичко, което ми е причинил, но...- отново зарови глава в обятията на Тамуро.
- Но какво, Сакура?- запита жената притеснена.
- Гаара скоро ще умре.- Вериния се ококори и не вярваше на чутото. Тя беше казала Гаара! Това име й беше толкова познато и дори забравено от нея....
- Гаара ли?- розовокоската надигна глава и объркването я обвързваше в тънка нишка.- За Даруй Гаара ли става въпрос?- момичето пред нея седеше шокирана и не знаеше какво да каже. От къде тази госпожа знаеше името на червенокоското.
- Да! Но... От къде знаете името му, след като не сте живяли тук дълги години?- но Вериния не чуваше въпросите и думите й. Една сълза се спусна от очите й и падна на снежно бялото лице на Сакура. Внезапно хвана раменете й и започна да ги тресе.
- Защо не ми каза, Сакура? Как е Гаара? Какво е станало?- истерично викаше Вериния, а момичето пред нея седеше още по- шокирана. Защо ли тя се интересуваше толкова много от Даруй?
- Аз...- заичаше Сакура, защото госпожа Тамуро не й оставяше време да каже нещо.
- Кажи ми как е? Чуваш ли, Сакура? Как е синът ми...- внезапно спря да я тресе и махна ръцете си от розовокоската. Очите й трепнеха, защото бе издала тайната, която беше пазила толкова много години и за нея знаеха само трима човека. Сложи ръка на устните си и пристъпи няколко крачки назад.
- Син?- изстреля въпросът си Сакура, като не доумяваше какво става.- Какво искате да кажете с това, че Гаара е ваш син?- червенокосата жена не смееше да каже дори и дума.- Искате да ми кажете, че.... Невъзможно...- започна да я оглежда отгоре на долу и наистина виждаше приликите между нея и Даруй. Червена коса, сини очи, и лице, което приличаше на това на Гаара, но с разликата, че нейното беше по- остаряло.- Вярно ли е, Вериния? Истина ли е, че Гаара е твой син?- не спираше да задава въпросите си объркана. Жената наведе глава надолу и едва промълви.
- Да!- Сакура се натъжи и застана пред нея.
- Гаара се нуждае от ново сърце, защото неговото не функционира нормално. Ако не се намери донор той няма да оцелее. За седмица сърцето му спираше хиляди пъти...
- Заведете ме при другият ви син.- Повдигна брадичката й и заговори с вече успокоен тон. Лека усмивка се появи върху лицето й, а Вериния я погледна объркана.
- Защо искаш да го видиш?
- Искам да зърна лицето на брат на Гаара... Нищо повече.- Тамуро се отпусна и тръгна напред към стаята, която беше пред тях.
- Тогава ме последвай.- устните й се извиха в усмивка. Отвори вратата и посочи с ръка на Сакура да тръгне напред. Когато розовокоската влезе се вледени на място. Пред нея на леглото лежеше момченце с червеникава коса, като на майка си и на брат си; лицето му беше бяло, но все така красиво, все едно беше копие на Даруй Гаара.
- Казва се Сейто... Тамуро Сейто.- изрече с мъка майка му, а момичето се приближи до леглото и седна на стола, все така загледана и изненадана от огромната прилика между двете момчета. По лицето му нямаше нито една бръчка или сгънка, все едно се бе унесло в покоя на смъртта. Спомняше си как любимият й спеше и сякаш той беше малкото момче наричано още- наследникът на Даруй... Внезапно апарутара започна да издава звук и линиите отчитаха активно сърцебиене. Вериния веднага застана до леглото и хвана ръката на синът си.
- Сейто... Сейто...- сълзи тръгнаха от очите й и падаха по студената кожа на момчето. Бавна реакция от негова страна и леко повдигане на ръката му смути розовокоската. Сейто сложи длан върху бузата на Сакура и тихи думи излязаха от него.
- Ангел...- след изричането на тези думи, апарата отново смени звука си и линиите този път бяха прави. Този звук, който Сакура чуваше в продължение на седмица. Зениците й се разшириха, а ръката на момчето бавно се спусна надолу и се свлече безсилна във въздуха. Писък оглуши стаята и се разнесе в коридора от отворената врата.
- Сейтооо...- Тамуро се хвърли върху синът си и започна да плаче с горчиви, като кръвтта сълзи. Беше го изгубила завинаги и мъката режеше с кама сърцето й, а очите на Сакура се насълзиха. По този ли начин щеше да се чувства, когато Гаара умре? Така ли щеше да изглежда- усмихнат и все така красив? Изведнъж главата й се замая и й се зави свят. Напрежението и умората си казваха думата... Не се минаха и няколко секунда и тя се успокои, стана и сложи ръка на рамото на червенокосата жена, за да изкаже своето съчувствие.
- Остави ме, Сакура...- гласът й беше някак странен и донякъде заплашителен. Очите на момичето се ококориха, защото не бе очаквало такава реакция от нея. Отстъпи няколко крачки назад и изглеждаше изплашена, все едно смъртта я дебнеше зад ъгъла. След секунда Вериния отново заговори.
- Тичай, Сакура... Кажи на лекуващият доктор на Гаара, че си намерила донор за сърцето му.- розовокоската стоеше смразена и не вярваше на казаното. Наистина ли Вериния щеше да даде сърцето на Сейто на първородният си син? Беше ли правилно?
- Но, това е...-
- взех решение... Изгубих единият си син...- Повдигна се и хвана главата на вече мъртвото момче.- Не искам да изгубя и другият... Моля те....- гласът на жената беше пълен с молба. Сакура кимна с глава и излезе от стаята, тичайки с колкото сила има, за да каже добрата новина на д-р Керамондо, а госпожа Тамуро сгуши Сейто в обятията си и заплака.

В същото време Гаара лежеше в леглото си и едва дишаше. Въздухът го задушаваше и не искаше да навлезе в дробовете му. Някаква болка го пробождаше в сърцето и все едно беше изгубил част от себе си. Нещо умираше в него и сам не разбираше какво става. Внезапно Сакура нахълта в стаята и задъхана започна да говори.
- Докторе... Имаме донор за Гаара.- Керамондо се обърна с лице към нея, а Даруй се изправи от леглото.
- Наистина?- запита Керамондо.- Как го направи?- розовокоската бавно се успокояваше.
- Няма време, веднага започнете операцията. Донорът е в стая 415.- Зениците на Керамондо затрептяха, защото отлично знаеше кой лежи в стая 415.
- Рабирам...- наведе глава надолу и тръгна напред.- пригответе Гаара за операция, а аз ще отида да говоря с родителите на донора.- излезе и тръгна по коридорът. Лицето на червенокоското грееше от щастие, защото щеше да живее. Щеше да бъде с момичето, което беше наранил и влюбил се в нея в последствие. Нямаше да позволи никога повече тя да страда, щеше да убие всеки, който се приближи до нея и я нарани... Щеше да го направи дори и да му струваше живота... Сестрите повдигнаха Гаара и му помогнаха да легне на количката. Когато минаха покрай момичето, Даруй я хвана за ръката.
- Всичко ще бъде наред, Гаара.- Сакура се усмихна, а червенокоското долепи устни до кожата й и я целуна.- Направи го, заради себе си.
- Не, Сакура... Ще оцелея, заради двама ни.- усмихна се и смигна на розовокоската.- Непременно ще се върна, за да те обичам.- каза и сестрите излязоха от стаята. Сама в нея остана момичето, което беше изплашено до смърт. Дали всичко щеше да се подреди? Дали операцията на младият Даруй щеше да е успешна и щеше ли да остане жив? Това се питаха всички, които бяха загрижени за младежът, които отиваше да спаси живота си....

следва продължение....

Част 16

Нощта беше черна и демонична, въпреки че небето бе опсипано със звезди. Зловещ студен вятър се провираше измежду черните кичури коса на Сейрен и я караше да настръхва. Очите и трептяха изплашени, а тих глас шепнеше в съзнанието й думите на Рюичиру: "Не прави резки движения, защото ще пострада..." Какво трябваше да направи? Изведнъж тялото й се стегна, а върху лицето й се появи лека усмивка.
- Добър вечер, господарю... - Итачи се ококори от невярване. Защо се усмихваше тя? Сейрен бавно се извърна назад, срещна самодоволното лице на русокосият непознат и положи ръка върху бузата му. След секунда сложи и другата си рака и страстно го целуна. Чернокоското беше стъписан, а тялото му бе вледенено и не разбираше какво се случва.- ... това, господарю, е моят възлюбен... - промълви тя с фалшива усмивка, но Учихата не виждаше как очите и бяха изпълнени с мъка, а Рюичиру се забавляваше на всичко това. Чернокосата красавица играеше отлично ролята си на влюбена, но синът на президента усещаше нещо нередно. Но какво беше то? Наблюдаваше внимателно движенията й и изучаваше реакциите на двамата срещу него. Стрелна съмнително тъмния си поглед надолу към земята и веднага фокусира куфарите, които бяха до краката на момичето, което бе защитил по-рано през деня.
- Да не би да напускаш, Сейрен? - с натъжен глас запита Учихата, като не отделяше очи от черните куфари. Сърцето й запулсира, а биенето му се забърза. Тя го чуваше и се опитваше да се успокой, за да не показва страхът и съмненията си. Сейрен не смееше да се обърне, защото щеше да се срещне с тези, така обичани от нея очи и щеше да се издаде, но тогава Итачи щеше да разбере всичко и дори можеше да пострада.
- За съжаление, господарю... - изричаше бавно всяка една дума, защото искаше да бъде, колкото е възможно по-убедителна. - ... налага се да напусна, защото искаме да заминем извън острова. - като с камък беше пръснала сърцето му. Мускулите му се стягаха, а веждите му се намръщиха.
- Но ти не си споменавала за това? - стисна заби, а Сейрен усещаше негодуванието в него. Чувстваше как вятърът донасяше хладният му глас до нея и я унищожаваше бавно и мъчително.
- Стана внезапно и го решихме днес... - чу се грубият глас на Рюичиро. Отново долепи устни до нейните и тихо продължи, но достатъчно силно, за да може Учихата да го чуе. - ... нали, любима? - ледени стрели се забиваха в тялото й и навлизаха навътре безмилостно.
- Да. - очите й се разшириха, защото сама не можеше да повярва, че го бе казала. Сърцето и разумът й крещяха: "Спри, не го прави!", но тя вече не можеше да се върне назад. Итачи не издържа и викайки разгневено я прекъсна.
- Тук има нещо гнило! - русокосият повдигна глава, а синьо-зелените му очи се вглеждаха зловещо в тези на Учихата, като усещаше заплахата, която бе надвиснала над него. Проклетникът се беше досетил и щеше да му отнеме правата над красавицата, която му принадлежеше. Нервите и на двамата съперници се опъваха и всеки момент бяха готови да изригнат. Чернокосият пристъпи крачка напред, като тръгна към Сейрен и Рюичиро.
- Кажи ми нещо, Сейрен... - очите й потрепнаха, а главата й инстинктивно се повдигна. - ... любовта ти към мен лъжа ли беше или истина? - тя се ококори, а тялото и се вледени. Не можеше да си поеме въздух, а думите и се бяха заместили в гърлото и я задушаваха. Пулсът й се ускори, а сърцето й щеше да изкочи от напрежение.
- Защо мълчиш, Сейрен? - отново запита Ичихата, настоявайки за отговор. Гласът му се беше променил и излъчваше решителност, все едно чрез него й подаваше рака за спасение. Не спираше да се приближава и да разчупва съществото, живеещо в нея, което толкова много го обичаше.
След няколко секунди Итачи бе на милименти от Сейрен, хвана ръката й и се опита да я извърти, но моментално усети леден допир над своята ръка.
- Тя обича мен, а не теб! - отговори на въпросът му русокосият непознат, вместо нея. Той всячески се опитваше да се измъкне от ситуацията, защото копнееше да усети, така отдавна жадуваната от него плът на чернокоската.
- Искам да го чуя лично от нея! - изръмжа младият Учиха, дърпайки ръката си с натиск и обърна момичето, така че погледите им да се срещнат. Веднага се вцепени, защото по-самотни иизпълнени с болка очи не бе виждал. Зеленото се отразяваше в черният му цвят и моментално си спомни за Сакура. Как я бе видял разплакана и окървавена...
- Какво има, Сейрен? - запита с натъжен глас, защото бе усетил всичките й чувства, а зениците й потрепваха от страх. Какво трябваше да направи? Да му каже ли и след това той да пострада? Не можеше да го позволи. Не и това...
- Не искаш ли да тръгнеш? Насила ли те кара, Сейрен? - но в този момент Рюичиро хвана ръката й.
- Тръгваме! - заповяда той и я задърпа към джипа. Сълзите на чернокоската бликнаха и западаха надолу по лицето й, извръщайки глава назад, виждаше как се отдалечаваше от любовта на живота си. Знаеше, че ако не дадеше и най-малкия признак за съпротива, Учихата не можеше да и помогне, но изведнъж повдигна ръка назад.
- Итачи! - силно извика тя. Мнoгoбройните капки не спираха да се стичат по скулите й, а викът й се сблъска с младият Учиха. Вглеждаше се в момичето - как устните й жалостно се разтваряха и го умоляваха да й помогне; как дланта й със сетни сили се опитваше да го докосне, но проклетникът не й позволяваше. Стисна юмруци, затичвайки се и извика решително:
- Идвам, Сейрен. - за секунди бе зад тях и за втори път тази вечер хвана ръката й, но в следващият момент почувства допир на метал в челото си. Вледени се на място и повдигна тъмния си поглед нагоре. Рюичиро беше опрял цефта на пистолета си в главата на Итачи и едва възпираше порива да натисне спусъкът му.
- Пусни я! - за пореден път заповяда раздразнено русокосият мъж, но знаеше, че имаше преимущество и щеше да постигне своето, дори да трябваше да го убие.
- Няма да се откажа от нея. - без коле*ание излязоха думите изпод устните на сънят на президента. Едната вежда на натрапника се повдигна нагоре.
- Защо толкова я искаш, богаташче? - гневно отправи въпросът към опонента си. - Тя е само една прислужница и би трябвало, за теб да не представлява такъв интерес. - Учихата присви очи и веднага отговори.
- Веднъж тя ме спаси, а сега е моят ред да го направя. - погледна в очите й и допълни. - Няма да те изоставя повече, Сейрен. - лека и едва забележима усмивка се появи върху ангелското му лице, а очите му бяха изпълнени с топлина и нежност. Една сълза се спусна по пребледнялата буза на момичето и падайки, изгори кожата на ръката на Итачи. Потрепна, защото допирът беше толкова приятен и изпълнен с любов.
- Казах да я пуснеш, копеле! - започна да вика гневно Рюичиро. - Иначе ще те гръмна, без окото ми да мигне. - закани се той и пръста му съвсем леко натисна спусъка на оръжието си.
- Прави, каквото искаш, но няма да я предам. - говореше непоколебимо чернокосият, а нежните му устни не преставаха да бъдат извити в усмивка.
- Тогава умри, богаташче! - извика злобно от яд и натисна спусъкът, но в същият момент Сейрен хвана ръката му и я изтласка нагоре, като куршумът се изтреля, изчезвайки в безкрайното и необятно небе. Итачи моментално блъсна с лакет чернокоската, за да я освободи от захвата му и започна да го удря. Юмруците се забиваха мощно в лицето на опонента му, а в имението настъпи пълен хаус. Лампите заблестяха и виковете на хора закантяха навсякъде. Козому и още двама от охраната веднага се показаха изпод портата, а лаят на четирите любимци на Учиха, зловещо оповестяваха приближаването си.
- Извикайте полиция! - заповяда Козому.
- Слушам. - отговориха двамата нисши от охраната и изчезнаха, а Козому се спусна към господарят си и непознатия. Когато стигна до тях, вдигна рака и замахна с нея. Юмрукът му се заби в лицето на мъжът и той залитна назад. Оградата служеше, като опора на Рюичиро, помагайки му да запази равновесието си. Лицето му бе цялото в кръв, а очите му бяха почервенели и гледащи с поглед по-унищожителен и от кипящата вулканична лава. Итачи се засили и го хвана за гърлото.
- Няма да ти позволя да ми я отнемеш! - побесняло изръмжа Учихата, а русокосият мъж изви лукаво истни и спусна ръка към джоба на черният си шлифер. Пъхна я и заговори.
- Щом не мога да я имам, то тогава и ти няма да я притежават... - едва се изсмя той. Младият Учиха стисна зъби и беше готов да го удря до смърт. Рюичиро извади нещо от джоба си, което накара тялото на чернокосият за миг да потрепне. Приличаше на тръбичка, но всички от престъпният свят знаеха, че Рюичиро беше майстор в бомбите и можеше да побере в малко листче хартия достатъчно барут, за да унищожи цял остров.
- Е, богаташче, май много бързо се отказа да се бориш за нея. - не спираше да се заяжда той и всячески се опитваше да го предизвика, защото ако Итачи го удареше, то тогава и с двамата щеше да бъде свършено. А, точно това искаше русокосият дявол. Учихата не смееше да мръдне, защото не знаеше какво и колко имаше в бомбата. Не искаше никoй да пострада и затова не предприемаше абсолютно нищо, но в главата му не спараха да се прехвърлят милион варианти за премахване на опасността. Сейрен седеше на асфалта, гледайки случващото се изплашена, а под колената и се образуваше мръсно червеникава локвичка. Ужасът и паниката не я напускаха, а сърцето й щеше да се пръсне от напрежението, което все повече и повече завладяваше тялото й. Козому анализираше ситуацията и бе готов за атака, веднага щом господарят му се отървеше от бомбата. Не смееше да рискува животът му, защото макар и негов подчинен Итачи не бе, като баща си, а справедлив и отнасящ се с уважение към всички работници. След всяка секунда напрежението растеше, а неизвестността обземаше цялата атмосфера. "Какво ли ще се случи?" Този въпрос си задаваха четиримата, които не по собствено желание бяха станали участници в криминалната пиеса.
Изведнъж лицето на Рюичиро пребледня, а викът му се разнесе из въздуха, усещайки режеща и пронизваща болка. Итачи моментално стрелна поглед надолу и заниците му се разшириха. Ръката на нападателят бе захапана от черният дявол с бялото око. Забиваше зъбите си навътре в кожата му и стискаше захвата си. Ръмжене се чуваше откъм страна на кучето, а виковете на русокосият не преставаха. Кожата му се разкъсваше от острите зъби, а кръвта започна да шурти, образувайки голяма локва на земята. Черният звяр затръска глава на всички страни, а Рюичиро се свлече на земята от безсилие. Изведнъж пред погледа на Итачи се появиха и останалите три кучета. Тялото му се стегна и веднага застана пред лежащият мъж със строго лице. Ако не направеше нещо бързо, нападателят щете да бъде разкъсан от любимците му.
- Ал Хатал, пусни! - извика побесняло младият Учиха, но черният демон с бяло око не чуваше и дума от командите му, защото подивелите му зеници жадуваха да унищожат всеки, които смееше да застраши живота на господарят му.
- Морой, Йента, Дейма! - чу се втори вик и плющенето на камшик в земята. - Назад! - зад гърба му бавно, но зловещо вървеше напред възпитателят им Сакой. Вдигаше камшика и го стоварваше върху асфалта, всявайки страх в трите кучета. Йента, Морой и Дейма сякаш за един миг бяха замръзнали на място, защото знаеха какво ги очакваше, ако не се подчиняваха. Единствено Ал Хатал продължаваше да се бори с ръката на непознатият, искайки да я откъсне. Гледаше безмилостно с очите си как плячката му викаше от болка и се молеше за помощ.
- Ал Хатал! - отново извика Сакой и запрати камшика в тялото на кучето. Едно плющене се разнесе, а черният демон вдигна поглед и го изтреля към възпитателят. Звукът, които издаваше звярът бе смразяващ и заплашителен. - Ал Хатал, пусни! - за пореден път му бе наредено и камшикът се отправи за втори път към него, но кучето моментално пусна Рюичиро и ръмжейки се нахвърли върху наказващото го оръжие. Ревносттно пазеше плячката си и нямаше да позволи никoй да му я отнеме. Щеше да си я разкъса сам... Внезапно синът на президента запристъпва бавно и непоколебимо. Стигна до любимецът си и се спусна към земята. Положи коляно на асфалта и подаде ръка към козината му.
- Спокойно, момче, спокойно! - ръката му почти бе стигнала дяволът, но изведнъж зъбите на кучето се озоваха на милиметри от Итачи, ръмжейки го.

Следва продължение...

Част 17

- Спокойно, момче, спокойно.- ръката му почти бе стигнала дяволът, но изведнъж зъбите на кучето се озоваха на милиметри от Итачи, ръмжейки го. Чернокосият му стопанин се опитваше да укроти бесовете на животното, което обичаше, но и трябваше го да успокои, защото, ако не го стореше щеше да го изгуби завинаги. Трябваше да бъде много внимателен също и за Рюичиру, за да неможеше да избяга. Сакой също наблюдаваше ситуациюта,която се бе създала и единствено очакваше знак от господарят си за атака. Всичко наоколо беше объркано и трудно за разбиране, защото гласовете и виковете бяха смесени с най-различни чувства и напрежение. Нощта спокойно преминаваше своя път, а хората се опитваха да оцелеят.
- Ал Хатал...- за пореден път Итачи повтори името на любимецът си, но този път със спокоен глас, който го молеше да се съвземе.- Аз съм, Ал Хатал...- погледите им се срещнаха и едва сега звярът потрепна и отпусна муцуната си и захвата му стана по- лек. - Не ме ли позна, момче.- запита Учихата с лека усмивка върху лицето. Тоша беше неговото момче, кучето, което обичаше най- много, защото той беше готов да умре за господарят си, да го защити от всички беди и хора. Ал Хатал бавно започна да отпуска захапката си и зъбите му се изваждаха от ръката на нападателят. Веднага кучето отстъпи две крачки назад и седна на задните си лапи. Веднага след това полицейските коли заспираха и оградиха имението на президента и загривени за състоянието на управляващият ги, те заизлизаха бързо и първият, който беше хванат от тях беше Рюичиро. Така и трябваше да стане. Всички познаваха синът на президента, но единствено Сейрен бе непозната, освен русият мъж. Двама от полицаите отидоха до момичето, което лежеше на земята и я хванаха за ръцете и бавно я повдигнаха. Сейрен се изправи едва, а Итачи замръзна на място. Защо точно нея бяха хванали по този начин? Какво ставаше? Да не би да мислеха, че тя беше пристъпничка? Това не беше така.
- Вие двамата, какво правите?- извика силно чернокосият младеж.- Тя няма нищо общо... Тя не е пристъпничка, затова я оставете.- мъжете го гледаха с недоумение и незнаеха какво да правят, защото не я познаваха и затова искаха да я отведат ш полицейското управление. В това време обаче се появи и самият президент. Беше леко сънен и объркан и всичкото, което се беше случило. Бе чул изстрел около домът си и много викове и шум. Защо бяха щеше да разбере на мига. Обходи цялото място и всички присъстващи и правеше заключения и гадаеше какво точно се беше случило. Видя първо синът си- той беше побеснял, а лицето му бе цялото на бръчки от гняв; после съзря русокосият мъж, който лежеше на земята, целият в кръв, а четирима полицая му слагаха белезници. После кучетата лаяха срещу Рюичиру, а хората едва ги въздържаха да не ги изпуснат, защото имаше опасност да се нахвърлят върху престъпника. Но някъде в суматохата с крайчето на окото си видя и младата прислужница и кръвта, която течеше от нея. Объркване, но и огромен гняв се появи върху лицето му и сбръчка вежди.
- Ти пък какво правиш тук, слугиньo?- грубостта му излизаше навън и се сблъскваше с младото момиче. - Ти ли си виновна за всичко това, слугинче?- Русокосият се намръщи, защото този мъж нямаше никакво право да я обижда по този начин.
- Ей...- изръмжа Рюичиру.- ... Старче, недей да я обиждаш така.- Стисна зъби и се размърда на всички страни, за да можеше да се освободи.- Само почакай да махна тези четиримата и ще ти размажа физиономията, заради обидите ти към нея, разбра ли, проклето богаташче... Не стига, че синът ти ми я отмъкна, а сега и ти ще я обиждаш...- не спираше да се опитва да се измъкне и да накажи всичките си врагове.- Тя е моята любов и моето момиче, разбрахте ли всички... Никой няма да ми я отнеме...- президента се вледени от тези думи изречени от престъпник, като него. Как смееше да каже такива неща? Полицаите го изправиха със закопчани ръце в белезниците, а той запоследно извика заплашително, обхождайки поглед всички, които мразеше и тази, която бе предпочела някой, като това разглезено момче вместо него.
- А, ти Сейрен, не плачи, щом това богаташче си малко поиграе с теб и се люби с други жени, когато му омръзнеш... Знай, тогава...- усмихна се лукаво и мазно и допълни.- ... тогава ще си сама и ще тънеш в мизерия и самота, но не се притеснявай, мила моя. - въздъхна веднъж.- Но, когато изляза от затвора ще те намеря отново, както сега... Не ме забравяй, защото аз ще бъда навсякъде и ще те дебна, малката ми...- скръцна със зъби, а мъжете го повлякоха към колата и се отдалечаваха от имението, което бе станало свидетел на нещо толкова сериозно нещо само за броени минути.
- Какво означава това, Сейрен? Какво е това нещо пред къщата ми? За коя се мислиш ти... - завика президента към момичето, което стоеше с наведена глава и настръхнала от страх, защото това чудовище в облик на човек я беше заплашил отново. Пак трябваше да живее в страх и криене. Това ли беше нейният живот? Така ли щеше да го изживее? защо нямаше поне малко щастие в съществуването си? Стъписа се от въпросите на господаря си и повдигна глава нагоре, срещайки ядосаните му и разширени очи.
- Аз,...- с немощен глас продума тя, но в този момент Итачия прекъсна.
- Тя няма вина за нищо, татко.- президента повдигна вежда нагоре и скъсти ръце.
- Така ли...? Какво стана тогава преди малко? Зашо се чу изстрел и за какво беше тази шумотевица пред дома ми?- чернокосия се стегна и отговори на въпросите му.
- Той преследваше, Сейрен...- беше прекъснат.-
- Какво...?- този път наистина гняв извираше от бащата на Итачи. Направи няколко крачки напред и когато стигна до момичето, повдигайки ръка я хвана и задърпа безмилостно.- Значи ти си виновна за всичко, така ли?- придърпа я по-близо и изсъска.- Така ли е, слугиньо? Заслужаваш наказание за това.- Този път черните му очи се впиваха в нейните и всяваха страх в момичето. За какво говореше той? Наказание ли? какво щеше да направи той? Какво ли щеше да измисли, за да я накаже? Една сълза се спусна по бузата й.
- Не, господарю...- заклати глава тя.- ... моля ви, недейте. Не ме накзвайте, ще ви разкажа всичко, само не ме накзвайте...- безпомощността извираше от нея и може би нямаше какво да направи повече, защото господарят й искаше да я накаже, дори и да я нарани.- ... моля ви.- молейки се, започна да вика паникьосано, но нямаше да получи пощада. Президента се обърна и започна да я дърпа към голямата порта, откоято се влизаше в имението, а момичето неспираше да се дърпа и да крещи. Итачи се вцепени, а кръвта му забушува още повече от преди няколко минути, защото щяха да наранят момичето в което беше влюбен и обичаше от цялата си душа... На мига стигна до баща си и черноковката, виждайки сълзите й да падат от очите й. Веднага хвана ръката на президента и я стисна толкова силно, пречинявайки болка на баща си и карайки го да спре и да се обърне. Когато очите им се срещнаха, в очите на чернокосия мъж се четеше изненада и обърканост. Това беше синът му? Какво правеше той? Защо го възпираше да накаже прислужницата си и да се наслади на болката й, забавлявайки се върху това? А, Итачи беше решен да спаси жената, която искаше да пази и обича цял живот.
- Няма да ти позволя да го направиш, татко...- присви устни и изръмжа.- ... разбра ли?- съсредоточи се и вкара сила в ръката си и причина по- голяма болка на баща си.- Тя е моя и няма на никой да позволя да я нарани, затова я пусни, татко.- решителността беше обзела младият Учиха и нямаше да се откаже, дори да трябваше да се кара с баща си. Това беше Учиха Итачи- никога не позволяваше на някой да го командва, особенно на баща си. Правеше каквото си иска и винаги държеше ма своето. Не даваше някой да докосне това, което му принадлежеше, а Сейрен му принадлежеше, дори тя бе неговата съдба. Бяха се запознали съвсем случайно и беше го спасила от самотата, точно, когато чувстваше болка и светът му беше рухнал изведнъж. Тя бе глътката въздух, която му бяха подарили и нямаше да позволи да изгуби или някой да я нарани. Щеше да се бори с всички сили за нея, дори щеше да даде живота си за да я защити. Нямаше страх от никой и никога нямаше да се страхува.
- Така ли...? - зениците на президента се оголемиха за секунда, а червеникавите линийки се появиха, защото яростта му нарастваше бързо и унищожително. - Каква ти е тя, синко...- изведнъж се усмихна дяволито и добави.- Да не би да ти е наложницата, малкия ми...- засмя се, а сълзите на чернокоската неспираха да падат по земята. Учихата извърна глава и се вгледа в това красиво и обичано от него лице. Тези устни, които приличаха на свежите ягоди през пролетта, а бузите й алени, като сутрещната роса. Стисна зъби, а силата му нарастваше с всяка секунда и баща му усети това.
- Тя е моята любов, татко...- едва сега една сълза се свлече по скулите му и падна надолу. Това беше сълза, която бе родена от любовта и щастието.
- Какво?- ококори си очите президента от недоумение.- Какво каза, тази....- замълча и погледна към прислужницата си.- ... тази, тази измет ли е твоята любов, Итачи...- Този път баща му започна да вика, като подивял бик.- Какво ти става, Итачи? В тази ли успя да се влюбиш?- приближи се на милиметри от сина си.- Итачи.- Отново дръпна ръката на Сейрен и добави.- Няма да ти позволя да си с нея, Итачи... Така да знаеш...- Тръгна напред, повличайки след себе си чернокосото момиче, което незнаеше какво щеше да се случи с нея сега и след този момент нататък. Ако Итачи не я защитеше, щеше да изпита наи- голямата си болка в живота и какво ли не друго още? Дали я обичаше толкова много, за да се опълчеше на собственият си баща.
- Няма да стане, татко...- изричайки това Итачи се затича, настигна ги и хващайки ръката на президента, със сила я отскубна от момичето. Бащата на чернокоското се обърна към сина си с ярост, защото не търпеше да му противоречат. Собственият му син говореше с него така и оспорваше думата му, какво ли щяха да си помислят слугите.
- Ще ти обадя аз на теб, Итачи.- стисна юмрук той и замахна към сина си. Итачи веднага видя какво искаше да направи баща му, прегърна бързо Сейрен в ръцете си и я закри, за да можеше ако президента удареше, щеше чернокоското да поеме ударът. Тогава вдигна гордо глава нагоре и изсъска.
- И мен ли ще накажеш, татко... Ще ме удряш с камшици и ще ме нараняваш, както обичаш да правиш, така ли...- сгуши по- силно в прегръдките любовта на живота си, защото, когато бе чула това, Сейрен беше изхлипала, защото Итачи я беше спасил от всичко това, което можеше да й се случи. - Давай, татко, но аз няма да позволя да нараниш Сейре или да ни разделиш, така да знаеш.- тогава сведе глава и целуна момичето по главата.- Аз, я обичам, татко... Безкрайно много я обичам, татко, затова искам да прекарам живота си с нея.- вдигна поглед и президента се стъписа, защото сълзата, която видя да пада от очите на малкото му момченце беше искренна и истинска. Въздъхна и запита.
- Толкова ли я обичаш тази, сине...- замълча, защото не можеше да продължи, защото не намираше думи как да опише слугинята им. - Защо точно нея, сине? Защо не някое друго момиче, което е на твоето ниво или от добро потекло? Можехме да намерим момичета, които щяха да ти подхождат, само трябваше да ми кажеш, че искаш приятелка.- Въздъхна за втори път.- Толкова много момичета щяха да се съгласят да бъдат с теб... Защо точно нея, Итачи.- натъжи се той.
- Това е моят избор, татко. Моля те подкрепи ме и бъди до мен...Бъди щастлив с мен.- усмихна се едва с тази любяща усмивка, която винаги му даряваше.
- Но ктя не е образована, как ще можем да я представим на обществото? Не е учена, нищо... Просто тя е нищо.- Каза спокоен президента, като обмисляше всичко, което се беше случило тази вечер досега. За всички истини, които бе научил.
- Няма проблем, татко, ще наемем учители и ще учи. Всичко ще научи- как да се държи, ще учи от учебници... Всичко ще направим и аз ще й помагам.- Наведе глава надолу и с нежен глас заговори. - Нали, любов моя...- Сейрен кимна с глава и подсмърчквайки отговори.
- Да, Итачи.- изтри съллзите си и продължи.- Ще направя всичко, което трябва.- след това се обърна към президента и скръсти ръце пред себе си.- Моля ви господарьо, не ме накзвайте и наранявайте. Обичам сина ви, господарьо.- президента незнаеше, какво да каже. Беше много объркан- как щеше да приеме слугиня от дома му да стане един ден господарка на него. толкова много беше постигнал сам, а после някоя си щеше да провали всичко, както и живота на сина му. Беше на кръстопът и незнаеше по кой път трябваше да тръгне? Какво щеше да прави? Изведнъж главата започна да го боли, защото всичко му беше дошло твърде много- събития, нерви и шока, който беше получил посред нощ. Въздъхна за пореден път, обърна се с гръб и се запъти към дома си, едва продумвайки.
- Правете, каквото искате, мен не ме месете... Но, ако, ти Итачи един ден останеш сам и си самотен, няма да е моя вината, а само твоя.- каза това и влезе вътре, запътвайки се към стаята си. Итачи избухна от радост, хвана за кръста Сейрен и повдигайки нависоко я завъртя. Тя от недоумение се стресна, но беше щастлива и усмивката й грееше на лицето й. Неможеха да повярват какво им се беше случило. Дали това беше истина? Дали наистина щяха да бъдат щастливи за цял живот.
- Обичам те, Сейрен.- каза чернокоското, оставяйки я на земята и я целуна страстно.
- И аз те обичам, Итачи.- Отвърна тя и също го целуна. Прегърна я и двамата се запътиха към новият им дом. Дом, който щеше да пази и съхранява любовта им. Щеше да им дава удобство и щеше да бъде убежище на семейството им... Нощта беше спокойна и красива. Звездите блещукаха весело на небето, а върху него отраженията на светещите лампи бяха образували линии в различни цветове. Това беше нощта, в която се беше зародила една любовта и позволена от всички. Една прекрасна и изпълнена с много чувства любов...
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ....

Очаквайте каква ще е развръзката на историята на Гаара и Сакура. Как ще завърши животът им, ще проследите по- нататък от следващата глава...

Надявам се да ви хареса


Част 18


Там, в стаята стоеше младото момиче, беше скръстило двете си нежни ръце пред гърдите, а от изумрудените й очи падаха безброй сълзи. Капки на любовта, която бе се породила между нея и Даруй толкова бързо- любовта, която не бяха очаквали и дори помисляли, че можеше да има. Бузите й бяха почервенели, защото през целият един мъчителен за нея час бе ронила сълзи. Незнаеше какво се случваше в операционната стая и какво правеха докторите. Как ли щеше да свърши всичко това? Немислеше за нищо друго, освен за момента, който щяха да изскарат Гаара и щеше да отвори очи; тогава, когато докторът щеше да й каже усмихнат "Не се притеснявай, Сакура, всичко е наред."... Така жадуван от нея момент бе той, но незнаеше какво щеше да се случи по- нататък в животът й. Затова щеше да мисли след това...Отвреме навреме отместваше поглед от точката, която си беше избрала да гледа постоянно и поглеждаше вратата на болничната стая, да не би да влезеше червенокоското или доктора. Непозволяваше надеждата й да се срути на малки парченца, защото всичко щеше да се разпадне. Щеше да се разбие целият свят, в който бе живяла досега. Живот, който не беше искала, но й се бе отплатил, срещайки любовта на живота си. До няколко дена беше мислила, че Учихата е нейният живот и щеше да го изживее с него, но всичко се беше променило за един миг... Изведнъж се сети за запознанството й с брата на Гаара- как я бе нарекъл ангел. Как се беше мъчил толкова много години и едва, когато бе отворил очи, беше зърнал нея и издъхнал. Това ли беше животът- миг, който никой незнаеше какво щеше да се случи. За нея този ден бе изпълнен с мъка и шокираши моменти, а тя едва се въздържаше да не се предаде. Тялото й бе слабо и отвреме навреме потрепваше, не беше слагала залък от два дена насам, а случващото се я изяждаше още повече; ръцете и краката й също трепереха, а лицето й неспираше да бъде бяло, като платно. Под очите й се личаха малки сини кръгове, от недоспиване, но това нямаше никакво значение за нея, защото беше близо до любимият си и го подкрепяше. Преди много години, когато се беше запознала с младият Учиха си бе обещала никога да не се влюбва, но сега точно това беше направила. Неискаше да обича никой, защото според нея любовта бе измамна и нечиста. Порочна и несправедлива. Това искаше тя- живот, който да живееше както можеше и искаше (без да се съобразяваше с никого и да не даваше обяснения на когото и да било). Итачи щеше да й дава всичко, това, което тя поискаше и много й харесваше. Как се бе подлъгала от онези очи на Даруй, че се беше влюбила до полуда. Въпреки, че той бе арогантен и невъзпитан. Младеж, който го интересуваше единствено за себе си и никой друг и ако имаше случай щеше да предаде всеки, освен Итачи...
В този момент при нея влезе Вериния и когато се приближи до розовокоската, постави ръка на рамото й и загрижено я попита.
- Какво правиш, Сакура? Добре ли си?- едва сега момичето повдигна очи и съзря мъката, която никога нямаше да се махне от лицето на тази майка, която в един ден бе изгубила единият си син, а друдият бе вече малко повече от час в операционната. Потрепна, защото можеше и тя да е на нейно място, можеше да седи в тази болница изпълнена със смърт и плашеща атмосфера.- Защо ме гледаш така, Сакура... Какво е станало?- смутена я запита жената пред нея, а Сакура премигна веднъж и свлече погледът си надолу към скръстените си ръце.
- Не, нищо, Вериния... Нищо не се е случило, само...- заекна тя и се сети за всичко това нещастие, което бе видяла и усетила. Как ли се чувстваше в момента майка му? Как ли се чувства човек, който можеше да изгуби две любими същества за него за няколко часа... Стресна се от тази мисъл и когато искаше да продължи изречението си, беше прикъсната от червенокосата жена.
- "само"..., какво, Сакура? Какво ти става? Защо се държиш по този начин?- докосна с другата си ръка изнемощялата буза на Сакура.- Знам, че страдаш за сина ми, Сакура, но неможеш да се държи така? Кажи ми какво ти е? Защо си така?- усети трепет на паника в розовокоската, а Сакура продума тихо.
- Чудя се, Вериния...- отново направи пауза, защото се замисли какво ли щеше да й причини, когато я беше подсетила за трагедията.-... дали ти си добре, Вериния? Как издържаш? Как се чувстваш в момента?- повдигна очи и отново погледите им се вплетоха в една тъга.- Кажи ми, щом си майка на тези две момчета, не си добре, аз как трябва да съм...- Едва сега жената се срина изцяло. Досега не бе помисляла за това. Искаше по- големият й син да се оправи. Щом малкият й син бе издъхнал пред очите й, искаше този, който беше жив да е щастлив. Не бе се сещала за тъгата и мъката, които бяха в душата й, а ги бе подтискала, защото за нея отзначение беше най- вече оздравяването на единственият й вече син. Изражението й се промени веднага, сбръчка устни и няколко сълзи се свлякоха по лицето й. Защо? Защо точно сега трябваше да се случи това? Защо след толкова много години на плач, грижи и тъга трябваше Сейто да умре? Този нейн Сейто, който го беше родила и изгледала, въпреки голямата болест. Беше търсила преди време по- големият си син и искаше да се срещне с него, да го види и помилва нежно по бузата, но баща му не беше разрешил. Беше скъсал връзката, която бяха имали двамата помежду си. Беше постъпил толкова жестоко с една майка...
- Недей, Сакура... Моля те, недей да отваряш рани, които всеки ден от раждането на двамата ми сина крепя и опитвам да не разруша. Страдах много, защото неможех да виждам Гаара; не можех дори да го прегърна и да му кажа колко много го обичам. Иначе...- почувства как двете ръце на розовокоската я обгърнаха нежно и как главата й се свлече на рамото й, а сълзите й потекоха, като изведро.
- Знам, Вериния...- изхлипа Сакура.- Всичко знам... Знам колко много те боли в момента и как страдаш... И аз живях тежко досега...- не можа да продължи, защото в в тази секунда в ошите си чу, този познат и нежен за нея глас на Даруй.
- Обичам те много, Сакура... Обичам те и вечно ще бъдем заедно...- момичето се вчепени на място и неможеше да повярва на случващото се. Наистина ли това беше нейният любим? Наистина ли беше чула това?
- Гаара...- едва промълви и вдигна глава напред към вратата, която беше открехната изцяло.- Това ти ли си, любов моя..- не спираше да шепти мило и жалостно, защото не вярваше това да бе истина. Вериния я погледна изненадано и се обърна в същата посока, където гледаше Сакура.
- Какво ти става, Сакура...? С кого говориш?-
А, там пред вратата седеше той- човекът, който розовокоската беше обикнала от един миг. Бе заобичала тези негови очи, които я гледаха с цялата нежност и обич на света. Усните му й шептяха думи, които всяка жена искаше да чуе от мъжът си. Наистина ли се случваше това? Наистина ли той беше жив и на крака? Дали беше вярно, че си поемаше въздух свободно и говореше? Вериния хвана за раменете момичето и го разтресе няколко пъти напред-назад, неспирайки да я вразумява, защото на вратата нямаше никой- само празно пространство и нищо повече.
- Сакура осъзнай се... Сакура, с кого говориш...?- гласът на Вериния бавно започна да се повишава и паниката се наместваше във всяка част на тялото й.- Гаара ли...?- изрече името му със страх и не спираше да гледа напред, но така и не виждаше нищо. Какво ли ставаше със Сакура? Дали това не беше плод от преумората на момичето или получаваше някакви халюцинации. Беше изплашена, защото, както розовокоската, очакваше с нетърпение сина си- да зърне очите му и усмивката му, да почувтсва топлият му дъх и да чуе биещото му сърце..
Бавно малко по малко образът на червенокоското започна да избледнява, а запленителната усмивка не се махаше от лицето му. Така нежен и красив...
- Обичам те, любов моя...- не спираше да повтаря той на любимата си, а сълзите от Сакура западаха по бързо и бяха многобройни. Сърцето й неспираше да се къса на хиляди парченца. Защо точно на нея? Какво се бе случило току що? Беше го видяла, такъв, какъвто винаги беше; какъвто го обичаше. Изведнъж тялото й се скова, защото найстина изображението, което се беше появило преди малко избледня толкова бързо и вече почти не се виждаше. Какво означаваше това? Дали не беше станало нещо с него в операционната? Тази мисъл я ужаси и се свлече на земята изнемощяла, а болката от загубата му, може би, я обгръщаше малко по малко.
- Гаара...- вик излезе от гърлото й. Вик- който показваше мъката и тъгата на момичето, което все едно незнаеше къде се намираше. Повдигна си ръката нагоре и я разпери, сякаш искаше да хване някого.- Моля те не си отивай, Гаара. Не ме оставяй сама в този жесток свят.- неспираше да плаче тя, душата й се късаше на милион парченца, а сърцето й биеше накъсано и беше пред припадане. Тялото й едва се държеше и сякаш вземаше сили от отчаянието. Вериния прегърна Сакура и зарида заедно с нея, защото и тя беше толкова тъжна, колкото и тя. Незнаеше какво трябваше да направи в този момент, но оказвайки опора беше най- умното решение, защото можеше розовокоската да изпадне в безсъзнание, а това не трябваше да се случва сега.
- Недей, Гаара... Моля те, недей.- не спираше да вика тя.- Обичам те и не искам да ме оставяш...- изхлипа.- Нямаш това право, Гаара. Винаги съм била сама, неискам и сега да съм сама.- Чуваш ли, Гаара.- викът й се разнасяше из цялата стая и достигаше дори стените, стоящи мълчаливо и зловещо бели.
В този момент в коридора започна да се чува суматоха и тропот от сестри, бързайки говореха.
- Трябва спешно да отидем в операционната... Пазциента.. Бързо...- момичето долови виковете им и тялото й се стегна. Заплака още по- силно и отчаянието й стана по- голямо. Какво бяха казали те? Да не би той да я напускаше? Сгуши се в прегръдките на жената и не спираше да плаче.
- Видя ли, Вериния...?- хвана сакото й и продължи.- Гаара си заминава от този свят.- усети капка да пада по лицето й и разбра, че и жената страдаше. Та, той беше нейн син и нямаше да го преживее отново. За един ден беше ззагубила всичко, което имаше- двамата си сина. Как щеше да живее? Как щеше да живее Сакура?- Той беше, Вериния... Беше дошъл да се сбогува.- изрече едва тези думи розовокоската, но изведнъж из коридора се разнесе друг шум от същите тези хора, които до преди минути бяха бързали и крещейки, се отправяха към мястото, където се намираше Даруй. Сакура се стресна и затаи дъх, защото искаше да чуе какво говореха? Дъхът й не смеееше да излезе изпод гърдите й, защото можеше да чуе ужасяващата новина за гибелта на любимият й- за смърта на Даруй Гаара. Какво щеше да стори и какво ли щеше да прави? Сама ли щеше да остане и трябваше ли да живее с тази тъга, която явно животът й беше начертал?
- Сакура, Вериния.- извика имената им доктор Керамондо, след като беше влязъл вече в стаята.- Какво правите?- Сакура изправи бързо глава нагоре и съзря онези очи, на които беше предала живота на червенокоското. Този доктор, който трябваше да направи чудото, което щеше да спаси един живот, вземаайки друг.
- Докторе,...- едва промълви тя и веднага избърса сълзите си.- Какво стана с Гаара?- зададе със сетни сили въпроса си към него.- Добре ли е, докторе? Как е Гаара, моля ви кажете ми?- усмивка се появи върху лицето на Керамондо и това показваше, че той беше щастлив, защото операция беше минала сполочливо.
- Не се притеснявай, Сакура, операцията минала по план. Гаара е добре и е жив и здрав.- веднага Сакура се усмихна, а очите й започнаха да трептят от радост. Беше ли истина това, което доктора й беше казал?
- Наистина ли, докторе?- запита го тя, защото искаше отново той да й потвърди, защото не го вярваше.- Не мога да повярвам, радвам се много, докторе. Благодаря ви много за всичко, което направих те за него и за мен.- стана и прегърна мъжът, а всичко около нея все едно се въртеше и подскачаше щастливо.
- Няма проблем, Сакура, щастлив съм да те видя добре и радостна, обаче..- беше прекъснат от момичето, което макар и повдигайки глава, го гледаше леко притеснено. Какво ли беше това "обаче" изречено от него? Дали беше станало нещо и Гаара щеше да бъде в същото състояние, както преди операцията? Милион въпроси нахълтаха в главата на розовокоската и не й даваха мира.
-... обаче, за малко щяхме да го изтървем. В края на операцията получи гърч, незнайно от къде и сърцето му спря да бие и функционира.
- Сейто, беше брат на Гаара, докторе.- каза жената, която стоеше настрани и незнаеше какво да стори от радост.
- Знам, Вериния, знам.- въздъхна той и продължи.- Мислиш, че незнаех. Знам откакто приехме Даруй Гаара, но не смеех да казвам нищо. Не можех с лека ръка да отнема живота на малкият ти син, Вериния.- изражението му се промени.- Той беше млад и имаше вероятност да се оправи.- отдръпна се от момичето и пристъпи крачка напред.- Моите съболезнования за Сейто, Веирния.- изрече тези думи и сякаш проряза с нож сърцето й.
- Знам, докторе и ви благодаря за всичко, което направихте.- кимна с глава тя.- Сейто имаше продължителни години проблем и лежеше така неподвижен. Неможех да изгубя и Гаара, затова взех това решение. Не се притеснявайте, доктор Керамондо, вие нямате вина за нищо.- каза това тя, но с периферията си видя как Сакура залита надолу към земята.
- Сакура?- паникьосано извика тя и побърза да хване момичето, защото падайки, можеше да си навреди. Та тя беше безценна за нея, беше момичето, което бе спасило и двамата й сина от самотата. Единият на самият му край, а другият- едва в началото на новият му даден живот.
- Сакура?- извика също и докторът, хващайки я, я задържа да не се свлече.
- Добре съм, докторе, само секунда да си почина и ще съм, като нова. - каза тя и започна да й се вие свят. Свлече се безпомощна на пода, изгубила съзнание, а Вериния беше изплашена.
- Ще я занеса да си почине няколко дена и всичко ще е наред.- усмихна се той.- Сестра, донесете носилка.- извика, опитвайки се да не притеснява Вериния. Дойдоха две сестри, носейки носилка, а докторът положи момичето на нея.- Заведете я в някоя стая и аз след малко ще дойда.- те кимнаха с глава и забутаха напред по коридора количката.
- Спокойно, Вериния, не се притеснявай нито за Сакура, нито за Гаара.- каза той, излизайки.
Там, остана единствено Вериния- жената, която беше страдала толкова много през животът си и мъчещата се да оцелее сам- сама. Майката на две момчета, макар и да не се бяха познавали, бяха се срещнали помежду си и споделили толкова много. Споделили неща, които и цял живот да бяха заедно, нямаше да знаят за себе си. Седна върху леглото на сина си и искаше поне да се успокои от всичко, което се беше случило досега. Хиляди сълзи напираха да излязат, а тя едва ги възпираше.
- Я, виж ти.- стресна жената глас, който й беше познат, но не беше чувала и очаквала, че ще срещне точно тук него.- Какво да видят очите ми.- чу се лек заядлив смях.- Това била парцаланата и явно съм объркал стаите.- тя повдигна глава и срещна, онези плашещи и безмилостни очи, които някога беше намразила от цялата си душа.- Чао, парцалано.- изказа мъжът това и бавно започна да маха ръката от вратата....

Следва продължение.....

Част 19






- Я, виж ти.- стресна жената глас, който й беше познат, но не беше чувала и очаквала, че ще срещне точно тук него.- Какво да видят очите ми.- чу се лек заядлив смях.- Това била парцаланата и явно съм объркал стаите.- тя повдигна глава и срещна, онези плашещи и безмилостни очи, които някога беше намразила от цялата си душа.- Чао, парцалано.- изказа мъжът това и бавно започна да маха ръката от вратата....
Унижавайки я по собствен начин, Той лепна мазна и лукава усмивка и прекрачи напред, за да потърси сина си и да разбере какво се беше случило с него и дали беше добре. Лицето му бе все така студено и спокойно, все едно всичко бе наред, а всъщност той винаги беше спокоен и никога не се притесняваше за каквото и да било. Така беше свикнал да живее- както иска и правеше каквото си пожелае. Така минаваха дните и целият му живот. Все така наперен и небезпокоящ се за нищо. Имаше всичко и всяка жена, която си поискаше. Имаше пари, власт и почит от много хора, но дали наистина имаше истински живот. Това никой не знаеше... Той дори не го интересуваше, че бе вкарал сина си в затвор, откойто някой можеше много трудно да се измъкне. Беше прилъгал Гаара с парите, които изкарваше и искаше да го направи, точно като него. Човек, който си играеше с живота и чувствата на хората. Човек, който притежаваше и решаваше всичко, но всъщност тези хора притежаваха и решаваха собственият си живот и нищо повече. Съдбата винаги можеше да се промени от всеки, но този богат мъж не го знаеше, защото целият му живот беше изпълнен с лъжа и нищо истинско нямаше в него. Синът му дори не го обичаше наистина, а изпитваше само неприязъм към него. От много отдавна не го беше наричал "Татко", камо ли и да се беше държал добре. Бе свикнал да бъде сам и да се справя с всичко, както можеше или както намереше за добре. Само единствено, когато беше в голяма беда или имаше проблеми с полицията, се обаждаше на баща си и искаше да го измъкне. Това ли беше истински живот...? Само пари, неприязъм...
Беше дошъл, защото всички, които познаваше и ценеше (по свой начин- като подчинени или хора, които бяха почти на неговото ниво) щяха да го корят, че не го беше интересувал синът му. Щеше да бъде обект на обсъждане дори и в пресата, а това нямаше да бъде добре за репутацията му и за бизнеса. Разбира се това бе по- важно от всичко за него...
- Разбира се, господин богаташа, се яви в болницата загрижен за сина си...- внезапно смрази тялото му звънливият глас на жената, която сякаш заби ледено копие в сърцето му.- ... така ли е, Даруй Саваш?- мъжът присви очи и сбръчка скулите на лицето си. Тя го дразнеше и предизвикваше? Какво й ставаше на тази дребна жена, която нямаше нищо? Според него хората се разделяха на класи, а тя... Тази жена нямаше дори и класа и непринадлежеше на никоя от тях, дори неможеше да се мери с него.
- Вериния...- изръмжа Саваш със злоба.- Не прилича на жена, като теб да говори така.- отново се опита да я постави на мястото й и да затвори тази уста, откоято излизаха обиди.- Нали така, парцалано.- цялата негова отрова беше отправена към нея и се опитваше да я срини със земята със отношението си.
- Саваш!- извика побесняло тя, неиздържала на унижението му.- Как си позволяваш да ми говориш така? Не ти ли омръзна от цялата тази злоба и ненавист? Никога ли няма да се промениш?- тялото й едва се възпираше, а нервите бушувайки, искаха да изригнат и думите да капят от устата й.
- Да не би да те засегнах с нещо?- изричайки това, отново прекрачи напред, но този път беше спрян с решителност и злоба.
- Не ти ли стигна, че ме отдели от синът ми и не ми позволяваше да го видя...- подсмръкна веднъж, а сълзите й заизкачаха от очите.- Отне ми правото да бъда до него всяка минута и да видя всеки щастлив и радостен миг на момченцето ми. Раздели ме от него и не ми позволи да му дам любвта си...- повдигайки глава нагоре се взря в жестоките му и студени очи и продължи.- Как не ти беше жал за мен? Как можа?- сила и непоколебимост извираше от нея и щеше да получи заслуженото обяснение от бившият си съпруг за всичката несправедливост, която бе сторил с нея през тези дълги години.- Как можа, Саваш, ти нямаш ли сърце, за бога?- богатият мъж стоеше пред нея мълчаливо и отвреме навреме зениците му шареха по нея, като я оглеждаше и лека заядлива усмивка се показваше изпод устните му. Минута след мълание, той изви крайчетата на устата си и заговори.
- Свърши ли, парцалано.- за пореден път я унижи и тръгна напред към целта си, защото не му се занимаваше с глупавите драми на бившата си жена, която бе намразил от дъното на душата си. Искаше Гаара да вземе всичката негова омраза към майка си и да си правеше каквото поиска, защото не искаше да премине през всичката тази болка и тъга, която някога бе изпитал, все още не живял и неразбирал навремето. Мразеше тези синьо небесни очи, които приличаха на яма, в която паднеше ли някой, нямаше да има начин за измъкване. Ненавиждаше онова лице, което преди години бе обикнал и неможел без него, каращо го да полудява до несвяст. Дразнеше го всичко в нея, абсолютно всичко... А, в това време тялото на Вериния започна да се тресе от напрежение и ярост. Как можеше да си тръгне просто така? Не беше продумал нито дума... Нито едно "съжалявам"!
Какво беше това? Беше се превърнал в по- голям грубиян и егоист...
- Не си тръгвай, Саваш!- извика тя по- силно и леко ехо се разнесе по коридора. Едва сега привлече вниманието на Даруй и мускулите му се свиха, а бяс потече във вените му. Нажежената обстановка можеше да се усети между тях от километри, а въздуха все едно беше нажежен до максимум.- Защо го правиш, Саваш... За бога...!- извика повторно тя, но не беше забелязала, кога чернокосия мъж се беше приближил на милиметри от нея и за секунди хвана с длан гърлото й, а пръстите му бяха обгърнали гушата й. Леко стисна захвата си, а зениците на Вериния се ококориха и изпъкнаха напред. Не беше очаквала от него точно това, какво правеше той? Страхът измести решителноста и смелостта в тялото й, а паниката беше първото чувство, което напираше да навлезе във всяка част от нея.
- Ти ли ми говориш за господ, мръсна слугиньо...- устните му така се извиваха, все едно образуваха широка пътека към мрака, а тонът, с който говореше я пронизваше с хиляди ножове.- Намърда се в леглото ми и после ме накара да се влюбя в теб. Това честно и почтенно ли е, Вериния?- не спираше да говори с онези унизителни и груби думи, а жената съпротивлявайки се, се мъчеше да отскубне захвата от себе си, но силите й не бяха достатъчни, за да го постигне.- Срина живота ми, долна мръсницо...
- Пусни ме, Саваш...- едва промълви тя и за миг съзря очите му, а тялото й започна да трепери, защото беше зърнала онези негови черни очи, които, когато се вбесеше до краен предел, приемаха кърваво червен цвят. Сякаш беше човек продал душата си на дявола и превърнал се в демон. Зениците му изчезваха и не личаха, а останалата част от очите му се пълнеха с кървави линии, ясно показващи, че той нямаше да се спре скоро, освен, ако не убиеше жертвата си. Неописуем страх изпитваше и незнаеше какво трябваше да направи. Той беше способен на всичко и ако искаше това щеше да е последният й ден...
- Няма да те пусна, дявол те взел... Върви в ада, проклетнице... Мразя те и още сега ще те убия... Унищожи ме изцяло...- викаше подивяло той, но не беше забелязал, че до стаята вече приближаваха доктор Керамондо и няколко сестри, които бутаха количката, в която лежеше младият Даруй- неподвижен и в безсъзнание. Никой не знаеше какво щяха да видят, когато след секунди влезеха в стаята. Докторът се взираше в Гаара и замислено вървеше. Беше загрижен за пациента си и за здравето му, без да предполага какво се случваше в онази същата стая, където червенокоското се бореше за живота си преди два часа. Ужасът, на който щеше да стане свидетел...

Следва продължение....

Част 20



Докторът влезе в стая номер 401 и моментално се смрази.
- "Какво става тук? Боже господи, какво е това...?"- помисли си Керамондо, невярвайки на гледката, която бе видял пред себе си. Саваш бе хванал за гърлото Вериния, забивайки ноктите си в кожата й и червена кръв леко започваше да се подава изпод тях. Лек стон излизаше изпод устните й, а болката бе раздираща. Веднага докторът пусна количката, в която лежеше в безсъзнание младият Даруй и нямаше представа за ситуацията, създала се досега. Неподозираше, че майката, която толкова години беше мразил, а като малък- обичал толкова много и липсвала му до болка, бе в стаята, в която се беше борил дълго време за живота си. Нямаше и понятие, че в гърдите му биеше сърцето на малкото му братче, което не беше знаел за него и познавал преди. Дори и не даваше признаци, че щеше да се събуди, просто стоеше неподвижен и нищо повече... Керамондо се запъти към двамата в стаята и когато стигна до милионера Даруй, хвана силно ръката, която беше увиснала на червенокосата жена, извъртя глава и погледът му се срещна с кръвожадните очи на Саваш. Чернокосия дявол се ококори от невярване, че можеше да има някой осмелил се да му противоречи и противостави.
- Какво правите, Даруй Саваш...?- запита докторът с въпросителен тон, като искаше да разбере, какво ставаше и какво ли си мислеше този мъж, че правеше точно на това място- в болницата, която лежяха толкова хора и борещи се за живота си - като неговия син.- Веднага пусни госпожата...!- в този момент интонацията му се промени в заплашителна и продължи.-... иначе ше бъда принуден да извикам охраната и да те изхвърлят от болницата ми.- Тялото на Саваш на мига се вледи. Какво ставаше, как можеше да се държи така с него? Незнаеше ли кой беше той - Даруй? Явно нямаше представа с какво се забъркваше...
- За кого се мислиш ти...?- извика разярено чернокосият мъж, като едва сега отпусна леко обхвата си от гърлото на Вериния. Нямаше да позволи да му се подиграваха и да отронваха авторитета му, защото само това имаше той. Беше го градял, толкова дълго време и с години се беше доказвал пред хората и обществото и нямаше да изгуби това, което беше постигнал; дори напоследък се говереше, че искал да се кандидатира за президент на страната, но никой незнаеше дали това беше вярно...
- АЗ съм лекуващият доктор на Даруй Гаара и личен доктор на президента, затова с добро ви моля да напуснете стаята му и да оставите тази жена на мира, иначе ще предприема строги мерки за изкарването ви от болницата.- троснато и наперено отговори на въпроса му доктор Керамондо.
- Моля...?- възмутително извика седящият срещу него Саваш, който започваше все повече и повече да се изнервя от тонът на това нищожно докторче- поне такъв беше той според богаташа.- Кой си ти, че да ми казваш какво да правя и какво не...? АЗ съм в стаята на синът си и чакам да го видя...- махна бавно ръка от Вериния и постави пръст пред докторът, продължавайки да говори изнервено.- Аз съм баща на пациента ви и нямате това право да ми говорете така. Ще седя тук колкото си искам, така че не ме поучавайте - какво трябва и какво не да правя.- изкриви крайчетата на устните си в заядлива усмивка, взимайки нещата в свои ръце.
- За ваше сведение, за този пациент и личението му, ми се плаща от Учиха Итачи, затова ще следвам неговите нареждания и препоръки. Ако имате проблем с това се оплачете на президента...- лицето на докторът беше безизразно и изобщо не се променяше. Както винаги и като специалист владееше ситуацията, а Вериния застана зад Керамондо и едва промълви.
- Благодаря ви, докторе...- Мъжът с бялата престилка кимна в съгласие и отново съзря в очите на този побеснял демон.
- Така ли било...? Значи разглезеното хлапенце на президента може да позволи на тази дрипла да е в стаята на сина ми, а на мен не, така ли...?- махна заплашителният си пръст от лицето на доктора и я стовари тежко до тялото си, като се опитваше да овладее положението, защото така както изглеждаше, щяха да го изгонят не само от стаята на синът му, ами и от болницата. Неможеше да го позволи да се случи, но и незнаеше какво да направи, защото този мизерник нямаше да му позволи да остане.
- Да, съжалявам, господин Саваш, но когато се чуя с господин Учиха, ще пита какво да правя...- замълча за секунда и веднага продължи, неоставяйки време на събеседникът си да измисли нещо или да го провокира.- ... Ще ви помоля да си тръгнете.- Даруй изпръхтя, като подивял бик, изнемощял и неможещ да направи нищо, направи няколко крачки напред и точно, когато се разминаваше с докторът и червонокосата жена, заплашително каза.
- Добре, докторче, сега спечели, но помни, че скоро ще дойде момент, в който няма да можеш да ми говориш тези думи и ще ме молиш за пощада...- извъртя поглед към Вериния и допълни.- А, ти, малка парцалано, няма да ти се размине и ще те накажа, така жестоко, че ще искаш да не ме беше срещала никога...- изскърца със зъби и добави.- Преди, когато ме изостави, неможах да те нараня, както ти го направи, но този път...- подмина ги.- Помнете ми думата...- едва сега излезе от бялата и зловеща стая и леко се скова, защото до вратата стоеше количката, в която лежеше Гаара. Очите му помръкнаха и едва промълви, но с тази нотка на любов и загриженост.
- Гаара... Добре ли си момчето ми...- Както всички знаеха, Даруй Саваш, можеше да бъде лош и безмилостен към хората, но към малкото си момченце - той беше като най- добрият човек на света. Е, вярно беше, че напоследък две-три години не го интересуваше много за Гаара, заради една жена, която се беше намърдала в сърцето му и искаше да вземе парите му, но те така и никога нямаше да свършат. Саваш беше малко завладян от нея и както всички й огаждаше и рядко се връщаше вкъщи. Не обръщаше много внимание на прищявките й, колкото на това да прекарва повече време с нея, защото тя излъчваше класа и се гордеееше с нея и че стоеше до него, където и да идеха. Всички му завиждаха за нея и затова не отказваше, каквото и да било на тази жена. Сещаше се за сина си, но не чак толкова често, както Гаара бе искал. Да, Саваш обичаше сина си, но обичаше повече своят живот и всичко свързано с него. В, началото, когато Гаара се беше родил и беше малко дете и когато се бяха раделили с Вериния, той предяви права за малкото си момченце само, защото не искаше да плаща издръжки или пък, ако го бяха взели за осиновяване, щеше да се изложи пред обществото. Не му стигаше, че го обсъждаха заради развода му, ами и това да понасяше. Нямаше той сам да го гледа, ами нае бавачка и така Гаара израсна - такъв, какъвто е сега. С времето Саваш беше свикнал с малкия си малчоган и беше поставил него пред себе си. Играеше си с него, ходеха на различни места и се забавляваха. Ходеха на ваканции в други държави и нищо не му отказваше. Всички завиждаха на наследника на Даруй, но това не беше важно. Едва, когато стана приятел с Итачи, за Гаара баща му не представляваше, чак толкова интерес. Да, правилно Саваш ревнуваше сина си от малко момче и се страхуваше, че щеше да го изгуби малко по- малко с годините... Както и стана. Ходеха пак на екскурзии, но този път не бяха само двамата, а в пътешествието им се беше наместил още един човек- синът на президента... Мъжкото им семейство се беше разпаднало и се беше превърнало само в глезотии и в детинство. Даруй беше твърде остарял да се правеше на детегледачка, пък и това не му допадаше да гледаше някакви си деца и глезотиите им. Но имаше едно нещо, за което беше доволен и се облагодетелстваше- другарството с президента засвидетелствано с дружбата на децата им. Ето, това му даваше предимство пред останалите хора, дори и пред премиерите и министрите. За него беше позволено всичко, дори и най- малкото с молба от Итачи и Гаара, за Саваш всичко се случваше, но нямаше начин как да се опълчи и противопостави на президента, защото Учихата обичаше сина си повече от всичко и щеше да предпочете него пред когото и да било... Това беше Саваш- обичащ само себе си и живеещ само за себе си...
- Сестри, вкарайте пациента вътре... заповяда докторът, обръщайки се назад. Тялото на Даруй се стегна от думите, а жените, които държаха количката влязоха и затвориха вратата след себе си. Очите на мъжът потрепнаха, защото нещо съвсем малко беше трепнало от вида на Гаара. Естествено, че щеше да трепне, та той беше наследникът му, момчето, което обичаше и беше отгледал. Все едно камък беше паднал на сърцето му... Засили юмрука си и го стовари върху бялата стена пред него, а замаската се разпука едва. Гневът му беше истински, а безпомощността го завладяваше с всеки миг. Изцъка веднъж и тръгна бавно по коридора все така посърнал.

- Как е, Гаара, Докторе...?- Запита Вериния и една сълза се намести в очите й. Керамондо и сестрите положиха тялото на Гаара върху леглото.
- Спокойно, Вериния, всеки момент трябва да се събуди.- лека усмивка се появи върху лицето му.- Няма за какво да се притеснявате, операцията мина отлично и скоро ще можете да се радвате на сина си...- заекна, защото се сети за по-малкият й син и леко помръкна. Знаеше какво значеше да загубиш скъп за теб човек, защото всеки ден това му беше работата- да спасява хора...
- Много съм щастлива, докторе...- въкликна в знак на радост жената и се усмихна, незабелязала реякцията на доктора...
В този момент се чу стон, силно и дълбоко вдишване. Червенокосата жена се ококори, защото за първи път бе чула дъхът на момченцето си. Веднага се обърна и седна на леглото до него, а Керамондо започна да проверява пулсът му и болничното обурудване за здравето на пациента си. Щастие заля жената, защото беше до детето, което обичаше и което беше единствено за нея от този момент нататък. Положи ръце върху неговата и започна да я гали.
- Гаара... Гаара... Сине мой...- очите й се напълниха със сълзи.- Събуди се, Гаара...
В този момент в съзнанието на Даруй се появиха и първите мисли.
- "Какво...? Какво става...? Защо е тъмно...? Защо не виждам светлина...? Да не би да съм ослепял...? Какво става...? Къде са хората...?"- внезапно го осени друга мисъл по- ужасяваща." Да не би да съм мъртъв...?" Последва веднага отговор.- "Неможе да съм мъртъв... Ако бях мъртъв нямаше да имам мисли и да ги чувам"- появи се леко мърдане на един пръст, а после и на втори. Така продължи с останалите, докато и цялата ръка не се движеше, а майка му не знаеше къде се намираше от радост. Това беше награда за цялото нейно страдание.
- Докторе, вижте...- обърна се много бързо и съзря очите на доктора, а в нейните се виждаше радост и щастие.
Керамондо вече беше видял подобрението и също имаше усмивка. Но този вълшебен миг беше прекъснат от първите думи на Гаара.
- Сакура... Сакура....- личеше се вълнението в гласът му и любовта към розовокоската.- Къде си Сакура...?- усети допира от ръцете на майка му и веднага се помъчи да си отвори очите и да зърне, така жадуваното от него лице на жената, която бе открил наскоро, че бе влюбен в нея. Очите му започнаха бавно да се отварят и светлината да нахлува в зениците му. Отначало беше много замъглено, но с времето се изясваше и видя светлината, която идваше отвъншната светлина, както и от лампите на стаята. Заслепиха го и той веднага затвори очи и изстена, защото бяха му причинили болка. Минаха се няколко секунди и Гаара направи втори опит да си отвори очите, търсейки Сакура- любовта и животът му. Отвори ги пак бавно, но този път зениците му бяха свикнали със цялата светлина, която имаше в стаята. Задържа ги отвори, а в тях ясно си личеше радостта му, че пак виждаше и беше жив. Помнеше как се беше борил за живота си, но дотогава, докато не изпаднеше в безсъзнание, след това нищо. Помнеше болката, която изпитваше по тялото си и сърцето, когато губеше съзнание. Знаеше какво беше преживял, но помнеше също и думите, които си бяха казали със Сакура и чувствата, които имаха един към друг. Сети се за розовокосата си любов и веднага се заозърта да я види, но нея я нямаше. Къде ли беше...?
- Сакура...- отново промълви името й и замърда пръстите си, защото беше усетил нежният и топъл допир на ръце и приятна кожа върху ръката си. Там беше всичко- любовта, която извираше и милия допир. Значи беше там, но къде... За втори път обходи с поглед стаята и долови образа на доктора... После обходи другата част на стаята, но не видя момичето, което търсеше.
- Сакура... Къде е Сакура, докторе...?- промълви с всички сили червенокоското с очакване да получи отговор, но вместо това получи непознат облик навесен върху него.
- Гаара, добре ли си...- запита образът на жена- такъв разпозна Даруй, а Очите му се ококориха в недоумение и паникьосано запита.
- Коя си ти...? Не те познавам. Защо си тук?- гласът му започна да се повишава и ясно показваше загрижеността му от това, което беше видял.- Коя си ти...?- отново попита той и зачака да разбере какво ставаше и коя беше тя. Защо Сакура я нямаше, а на нейно място седеше по- възрастна жена и го викаше по име, сякаш имаше нещо общо с него, а той не я познаваше. Къде беше Сакура, нали трябваше да го чака да излезе от операцията? Нали щяха да бъдат заедно и щастливи....?

Част 21



- Коя си ти...? Не те познавам. Защо си тук?- гласът му започна да се повишава и ясно показваше загрижеността му от това, което беше видял.- Коя си ти...?- отново попита той и зачака да разбере какво ставаше и коя беше тя. Защо Сакура я нямаше, а на нейно място седеше по- възрастна жена и го викаше по име, сякаш имаше нещо общо с него, а той не я познаваше. Къде беше Сакура, нали трябваше да го чака да излезе от операцията? Нали щяха да бъдат заедно и щастливи....?
- Не говори, Гаара.- заповяда му доктора.- Не трябва да говориш или правиш резки движения, защото може да се влошиш.- скръсти ръце докторът и зачака да види какво щеше да направи червенокосият му пациент.
-" Да не говоря... резки движения... влоша..." Какво става?- обходи още веднъж стаята с поглед и след секунди запита в недоумение.
- Какво се е случило, докторе? Защо съм в болница и защо ми казвате да не правя резки движения? - лицето му помръкна изведнъж, защото знаеше, че нещо не беше наред и искаше да узнае час по- скоро.- Защо преди малко всичко беше тъмно тук и нямаше никой, а сега виждам...- заекна, извъртя очи и ги спря на Вериния.- И, коя е тази госпожа?- замълча и зачака. Очите му все още бяха замъглени и проблясъци на недовиждане се появяваха пред него, но това нямаше да го спре да разбере какво ставаше. Мълчание се беше наместило в бялата болнична стая и недаваше признак, че щеше да се махне. Тази стая, която беше видяла и чула много неща; болка, мъка, ярост, ненавист, гняв и безпомощност. Бе чула хилядите пъти, когато младият Даруй бе изпадал на ръба на живота и се беше връщал към него. Апарата измерваше ударите на сърцето му и само звука се чуваше наоколо.
- Кажете ми, докторе... Защо мълчите и нищо не казвате?- беше прекъснат от онзи звънлив и красив глас на жената.
- Не се вълнувай, Гаара... Успокой се, всичко ще узнаеш, но има време...- в този момент Керамондо се намеси.
- Недей, Вериния... Не казвай нищо...- изрече това той и имаше нотка на притеснение в гласът му.- Стига му стреса, който има в момента. - веднага промени изражението си и едва лека усмивка се появи върху лицето му.- Не се притеснявай, Гаара, всичко е наред. Операцията, която ти направихме беше успешна и сега сърцето ти функционира перфектно. Няма да имаш проблеми повече.- учудване и израз на неразбиране имаше червенокосият, а Вериния беше посърнала, защото си беше спомнила за Сейто, който си бе отишъл от този свят, за да можеше да помогне на големият си брат.
- Операция...- промълви Гаара с леки усилия и се помъчи да си спомни, но явно образът на жената, която стоеше до него и цялата тази информация го беше накарала да забрави всичко, което се бе случило и най- вече за Сакура.
- Да, Гаара. Не помниш ли? Докараха те тук заради катастрофа.- дори и сега не помнеше.
- Катастрофа...? Найстина ли?- не вярваше той. Помнеше, че бе добър шофьор, а той казваше, че беше катастрофирал с колата си.
- Да, колкото и да не ти се вярва, Гаара, така е. Блъснал си се с колата в едно дърво и едва са те извадили. Итачи е стигнал първи на инцидента и се е обадил на полицията и на лекарите.- беше прекъснат от Даруй.
- А, какво стана с колата...?- запита, защото искаше да знае какво бе станало и дали наистина е бил толкова сериозен инцидента. Керамондо наведе глава надолу, а очите му потъмняха в мрак и скръб. Трябваше да му каже, че беше полужив - полумъртъв толкова време, но как щеше да го приеме. Трябваше да прецени ситуацията и да действа предпазливо.
- Изгоряла е на място...- едва продума той, защото мислеше, че това щеше да въздейства зле на пациента си.- Итачи е стигнал на време при теб, но ако се беше забавил, дори 15 минути...- гласът му беше печален и изговаряше със страх думите.- Нямало е да имаш шанс да оцелееш, Гаара...
- Какво?- очите на червонокоското се ококориха, а уплахата се беше наместила в него. Недоумяваше... Неможеше да повярва на това, което беше чул преди секунда. Нямало е да оцелее. Щял е да си отиде от този свят. Найстина ли се беше случило това с него, но дори не беше научил и една част от истината, която беше станала през цялото това време откакто бе дошъл в болницата...
- Възможно ли е, докторе?- изнемошял и тъжен запита той, като в този момент в мислите му се появи името на Сакура. Образът й- така мил и красив... Нежните й думи и гласът, който го караше да я обича и желае толкова много. Разбира се, Сакура беше най- важна за него и само тя даваше смисъл на живота му.
- Къде е, Сакура? Защо не е тук?- въпросите започнаха един по един да излизат, а състоянието му малко по малко да се подобрява. Съзнанието му и мислите, както и концентрацията да стават по- добри, а зрението му бе добро.
- Не се притеснявай, за нея, Гаара. Тя си почива.- погледите на Керамондо и на Даруй се срещнаха, а върху очите на момчето се четеше загриженост и обич. Едва сега емоциите на доктора се успокоиха. Беше някак спокоен и добре пациента му.- Доста се измори да те чака от операцията и затова я изпратих да си почини докато се събудиш. Затова почакай малко.- едва сега докторът разплете ръце и ги спусна до тялото си, защото най- трудното беше минало... Така поне си мислеше засега... Но тишината и пируването на Керамондо беше прекъснато от поредния въпрос на пациента.
- Коя е тази жена, докторе? Защо седи на леглото и държи ръката ми.?- Ето, това не го беше очаквал толкова скоро от него. Мъжът с бялата престилка си беше мислил, че щеше да отнеме още малко време докато започне с обясненията и притесненията му се оказаха правилни. Той щеше да започне да пита доста много неща, защото бяха неясни за него. Първоначално поглоедна Вериния- прочете в очите й объркване и недоумение; след секунди се извърна към червенокосия, който го изучаваше. Усещаше смущението в него, а това не трябваше да се случва, защото щеше да навреди на ситуацията с безпокойство. Тогава реши да каже част от истината, но не цялата, защото беше още твърде рано за нея и незнаеше как Гаара щеще да реагира... След това измести погледът си и го скова в този на Гаара, въздъхна тежко и заговори.
- Това е майката на донорът ти, Гаара.- Вериния се скова и ококори. Всичко беше така болезнено за нея. Беше изгубила единият си син, а сега и другият щеше да я съжалява за загубата й.- Трябваше да ти присъдим ново сърце, за да можеш да живееш. Твоето беше увредено от катастрофата и много пъти спираше, а ние го връщахме в ритъм. Нямаше да издържиш и затова, госпожа Вериния даде разрешение за трансплантация на сърцето на синът й.- Това вледени тялото на Гаара и сякаш нещо потрепна в него. Помръдна няколко пръстта и отново усети онази топла и приятна ръка, която го държеше и сякаш искаше да го пази от нещо. Да бди над него, като майка, която не бе имал никога и му беше липсвала толкова много. Очите му се намокриха отвътре и няколко леки капки се появиха в тях, сяках вътре в него така валеше от сълзи и го раздираше с нож, както никой друг човек не се беше чувствал по този начин. Бе почувствал болката й и тази раздираща рана в нея, защото знаеше какво беше да загубиш любим за теб човек. Никога не бе почувствал майчината любов и прегръдка, тази подкрепа, която майките даваха на децата си. Как те бяха до децата си в добри и лоши моменти, плачейки с тях, когато ги болеше и смейки се заедно с тях...
- Съжалявам, госпожо, за синът ви....- бавно промълви Гаара, като в гласът му имаше печал и съжаление.- Сигурно ви е много трудно, найстина съжалявам... Ако мога да направя нещо за вас...- Вериния сложи пръст пред устните му и искаше да го спре.
- Какво говориш, момчето ми... Стига ми това, че си жив и нищо друго не искам.- Тя беше разбрала за какво ставаше въпрос и какво искаше да направи доктора. Момченцето й беше твърде слаб за истината и трябваше да подържа тази лъжа и измама, ако искаше да го задържи здрав и за себе си, защото можеше да го изгуби, така, както преди много години. Нямаше да се откаже от любовта си, саможертвата, която бе дала и малкият си син, който не беше виновен за нищо и не трябваше да страда по този начин. Бе здраво бебе и дете, но изведнъж се беше случило това с него и дълго време мислеше, че това не беше случайно, но неможеше да го докаже и започна да вярва на лекарите. Беше проклинала хиляди пъти живота си и този късмет, който имаше. Първо беше загубила Гаара, а това, което бе сполетяло малкият й син я беше доубило. Всичко в нея плачеше и дори, когато вечер седеше до Сейто и го погледнеше- така спокоен да спи, очите й се насълзяваха, ставаше веднага от леглото, излизаше в коридора и се разплакваше. Неможеше да позволи на синът си да я чува как плачи и той щеше да се чувства тъжен и безпомощен. Бяха направили толкова много неща с вторият си съпруг за детето, но резултат нямаше. Около 20 години се бяха борили с живота, с хората и дори смъртта, а надеждата им никога не свършваше и не умираше... Но никой не бе узнал това. То седеше във Вериния и дълбаеше вътре в нея.
- Благодаря ви, госпожо... Благодаря за жертвата, която сте направили, за да мога да остана жив.- Гаара бавно се усмихна и едва сега притисна ръката й до тялото си. Вериния усети допирът му и тялото, което от години жадуваше да докосне. Почувства радост и щастие, затова че живееше. Пое въздух дълбоко, направи фалшива маскировка на лицето си, усмихвайки се и започна да говори.
- Бъди добро и умно момче...- тя издаде меден звучен смях.- Прави винаги добро и загърби лошото в теб, което си имал досега. Не живей, както си живял... Бъди милостив, обичай, ожени се и имай деца.. Живей пълноценно, мойто момче...- едва сега се насълзи и продължи.- Така и аз ще съм щастлива и моят син също...- капката сълза падна върху алената й буза и се заспуска надолу, докато не образува малко петно върху белият чаршаф. В този момент усети тръпки да пробягват върху тялото й, усещаше някакво чувство на спокойствие и любов. Чувтсво, което бе изпитвала докато беше лежала до малкото й момченце. До онова червенокосо създание и ангел, който беше родила, но изгубила. Той беше там, до нея... Отдавна беше разбрал истината за живота си, но нямаше как да й каже, че беше права за всичко. Сейто бе сложил длан върху рамото на майка си, която обичаше толкова много и винаги щеше да е там, до това рамо, което лежеше всяка вечер в болничната му стая. Там, където може би нямаше да бъде, но съдбата му някак се беше подиграла с него, той нямаше да позволи това да се случи на по- големият му брат. Щеше да ги закриля от лошото и бедите и щеше да ги прави щастливи. Искаше също да покаже на майка си и брат си, защо беше стигнал до това положение и това, че не можеше да бъде с нея и непознаваше брат си. Не бе успял да почуства братската любов и закрилата на този, който щеше да е до него завинаги. Щеше да разублечи всичко и истината за живота си. Но как? Е, щеше да измисли нещо...

следва продължение....